Вярната принцеса

Доктор Де Пуебла влезе, накуцвайки, в стаята: богато украсената му черна шапка вече беше в ръката му, върху дребното му лице имаше неубедителна усмивка. Поклони се ниско с елегантен жест и се приближи да огледа принцесата.

Веднага беше поразен колко много се бе променила за толкова кратко време. Беше дошла в Англия като момиче, изпълнена с детински оптимизъм. Той я беше смятал за разглезено дете, защитено от суровостта на истинския свят. В излезлия сякаш от вълшебните приказки дворец Алхамбра тя беше галената, най-малка дъщеря на най-могъщите монарси в християнския свят. Пътуването ѝ до Англия беше първото истинско неудобство, което бе принудена да понесе, и тя се беше оплаквала горчиво от това, сякаш той можеше да направи нещо, за да промени времето. В сватбения си ден, докато стоеше до Артур и слушаше приветствията за него, тя за първи път бе поставена на второ място след някой друг освен могъщите си родители.

Но сега пред него стоеше момиче, което нещастието бе оформило и му беше придало прекрасна зрелост. Тази Каталина беше по-слаба и по-бледа, но с нова, духовна красота, закалена от трудностите. Той си пое рязко дъх. Тази Каталина бе млада жена с присъствието и излъчването на кралица. Чрез скръбта тя се беше превърнала не само във вдовица на Артур, но и в дъщеря на майка си. Това беше принцеса от династията, победила най-могъщия враг на християнския свят. Това беше истинска плът от плътта и кръв от кръвта на Изабела Кастилска. Беше хладнокръвна, беше сурова. Той силно се надяваше, че тя няма да създава трудности.

Де Пуебла ѝ отправи усмивка, с която искаше да я насърчи, и видя как тя го оглежда внимателно без ответна топлина в лицето. Поднесе му ръката си, а после седна в дървен стол с права облегалка пред огъня.

— Можете да седнете — каза любезно, като му посочи един по-нисък стол, по-далече от огъня.

Той се поклони отново и седна.

— Имате ли съобщения за мен?

— Съболезнователни, от краля и от кралица Елизабет, от нейна светлост майката на краля и от самия мен, разбира се. Ще ви поканят в двора, след като се съвземете от пътуването си и траурът ви приключи.

— Колко време трябва да бъда в траур? — попита Каталина.

— Нейна светлост майката на краля постанови, че трябва да останете в усамотение в продължение на месец след погребението. Но тъй като през това време не сте били в двора, тя постанови да останете тук, докато ви нареди да се върнете в Лондон. Загрижена е за вашето здраве…

Той направи пауза, надявайки се, че тя сама ще каже дали чака дете или не, но тя остави мълчанието да се проточи.

Помисли си да я попита направо:

— Инфанта…

— Редно е да ме наричате „принцеса“ — прекъсна го тя. — Аз съм принцеса на Уелс.

Той се поколеба, объркан.

— Вдовстваща принцеса — поправи я тихо.

Каталина кимна.

— Естествено. Подразбира се. Носите ли писма от Испания?