Стъклени къщи

— Но…

— Марш! — от Майкъл се бе научил да крещи заповеди и това вършеше работа, защото Клеър вече вървеше към стълбите без желание. Студеният полъх остана наоколо и тя видя и Ева да потръпва.

На горния етаж също бе тихо, освен тропането на Миранда по вратата, което се чуваше отдалеч.

— Това не ми харесва — отбеляза Клеър. — Оливър знае, че Майкъл нищо не може да направи след разсъмване, нали?

— Не знам — каза Ева и прехапа долната си устна. По-голямата част от грима и или се бе изтрил, или измил от потта, дори и устните й имаха нормален естествен цвят, май за пръв път, откакто Клеър я познаваше. — Права си. Откачено е. Защо точно сега да се откажат?

— Не са — чу се глас, който Клеър разпозна, преди да види лицето. Вратата на спалнята на Майкъл се отвори и от там се усмихна Моника Морел. Джина и Дженифър стояха зад нея.

Всички държаха ножове и това бе много по-страшно от Миранда, колкото и луда да бе тя.

Ева застана между Клеър и Моника и започна да я кара да отстъпва по коридора.

— Влез в стаята си — каза Ева. — Заключи вратата.

— Няма да ти свърши работа — каза Моника, като се надигна, за да погледне зад Ева. — Знаеш ли защо? Знаеш ли?

На Клеър не й се наложи да пита. Чу вратата зад нея да се отваря, завъртя се и видя мъж в полицейска униформа, който пристъпи в коридора с изваден пистолет.

— Запознай се с брат ми Ричард — изкикоти се тя. — Нали е сладур?

Може и да е, но Клеър виждаше само пистолета, който бе голям, лъскав и черен. Досега не бяха насочвали пистолет към нея, а това я плашеше много повече от ножовете.

— Млъквай, Моника — каза той и кимна към другия край на коридора. — Дами. Надолу, моля. Не искаме да се пролива кръв. — Звучеше по-скоро раздразнен, сякаш масовото нахлуване в нечия къща само бе забавило сутрешното му кафе.

Клеър отстъпи, докосна Ева и прошепна:

— Какво да правим? — тя питаше и Майкъл, колкото и безполезно да бе това.

— Предполагам трябва да слезем долу — рече Ева. Звучеше пораженчески.

Хладният полъх се усети по-силно.

— Това май е „не“? — повя топъл въздух. — Това „да“ ли е? — още топъл полъх. — Шегуваш се, Майкъл. Да останем тук? Хубаво, но вече си призрак, — а те двете как щяха да се бият с три момичета с ножове и полицай с пистолет?

Ева припадна. Направи го толкова убедително и така добре, че Клеър не бе напълно сигурна, че припадъкът не е истински. Моника, Джина и Дженифър я погледнаха, намръщиха се, а Клеър се наведе и започна да й вее в лицето.

— Поряза се — каза тя. — Изгубила е много кръв.

Надяваше се това да е преувеличено, но не бе сигурна, защото черната хавлия бе паднала от ръката на Ева и изглеждаше подгизнала.

— Остави я — каза братът на Моника. — И без това ни трябваш ти.

— Но тя кърви! Трябва й…

— Тръгвай. — Той я блъсна и тя едва не се набоде на ножа, който Джина държеше. — За бога, Моника, изчезвай! Мисля, че мога да се справя с едно момиче.