Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Ужасното беше, че се бях уморил. Усещах се леко замаян.
Но имах нужда от още. Обещах си този ден да се изтощя до смърт от тренировки, след което вечерта да се натъпча, да се наспя добре, да стана и пак да продължа.
Запътих се към стрелците. След малко взех назаем един лък и като използвах трипръстата си техника, пуснах стотина стрели. Справих се доста добре. После наблюдавах известно време конниците, с техните копия, щитове и боздугани. Продължих нататък. Загледах се и в тренировките по водене на бой без оръжие.
Накрая и сам се преборих с трима души поред. И тогава действително се почувствах капнал. Абсолютно. Напълно.
Седнах на сянка върху една пейка, изпотен, задъхан. Замислих се за Ланс, за Ганелон, за вечерята. След около десет минути се върнах в предоставената ми стая и пак се измих.
Вече изпитвах вълчи глад и се впуснах да търся вечеря и информация.
Още преди да съм се отдалечил от вратата, насреща ми се зададе единият от стражите, когото си спомнях от предишната вечер — онзи, който ме бе завел до стаята ми.
— Лорд Ганелон ви кани да се нахраните с него в покоите му, щом прозвучи гонгът за вечеря — рече той.
Благодарих му, уверих го, че ще отида, върнах се в стаята и се отпуснах на леглото, докато настъпи моментът. Тогава отново тръгнах.
Всички мускули започваха здравата да ме болят, а имах и няколко допълнителни контузии. Реших, че това е хубаво — щях да изглеждам по-стар. Потропах на вратата на Ганелон и едно момче ми отвори, а после забърза да помогне на друг младеж, който подреждаше масата близо до камината.
Ганелон беше облечен в зелени риза и панталон, носеше зелени ботуши и колан, и се бе разположил в стол с висока облегалка. Той се надигна, когато влязох и пристъпи напред да ме посрещне.
— Сър Кори, вече ми докладваха какво сте направили днес — каза той, докато ми стискаше ръката. — Сега ми е по-лесно да повярвам, че сам сте пренесли Ланс. Трябва да призная, че сте повече мъж, отколкото изглеждате — без да влагам никаква обида в това.
Усмихнах се.
— Не се обиждам.
Той ме отведе до един стол, подаде ми чаша светло вино, което беше малко прекалено сладко за моя вкус и рече:
— Като ви гледа човек, би си помислил, че може да ви събори с една ръка… А вие сте носили Ланс двайсет километра и по пътя сте убили две от онези проклетници, котките. Той ми разказа и за могилата, която сте издигнали, от големи камъни…
— Как се чувства Ланс днес? — прекъснах го аз.
— Наложи се да поставя охрана пред стаята му, за да съм сигурен, че ще си почива. Тази планина от мускули искаше да стане и да тръгне на разходка. Той ще остане в леглото цяла седмица, обаче, кълна се в Бога!
— Значи сигурно се чувства по-добре.
Ганелон кимна.
— Да пием за негово здраве.
— С удоволствие ще пия за това.
След като отпихме, той продължи:
— Ако разполагах с армия от мъже като вас, цялата история можеше да се развие другояче.
— Каква история?
— Кръга и неговите Пазители. Не сте ли чували за тях?
— Ланс само ги спомена. Това бе всичко.
Едното момче въртеше на шиш над слабия огън голямо парче месо. От време на време го поливаше с малко вино. Когато миризмата лъхнеше към мен, стомахът ми се свиваше, а Ганелон се усмихваше. Другото момче излезе от стаята и отиде да донесе от кухнята хляб.
Ганелон замълча задълго. Довърши си виното и отново напълни чашата. Аз отпивах бавно от моята.
— Чували ли сте някога за Авалон? — попита накрая той.
— Да — отвърнах. — Преди много време чух една балада от странстващ бард: „Отвъд Реката на благословените, край сенчестия бряг се спряхме — щом споменът за Авалон ни грабна, ний сълзи горестни проляхме. Мечовете се прекършиха в ръцете ни, щитовете окачихме на дъба. Сребърните кули бяха паднали, сред море от кръв. Колко мили са до Авалон? Нито една или безчет. Сребърните кули паднаха.“
— Авалон е паднал? — обади се той.
— Мисля, че бардът беше луд. Не знам да има никакъв Авалон. Думите му са останали в главата ми, обаче.
Ганелон извърна лице и помълча още няколко минути. Когато заговори, гласът му беше променен.
— Имаше — отрони той. — Имаше такова място. Аз живеех там, преди много години. Не знаех, че Авалон е паднал.