Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Намираха се на около трийсет крачки от мен. Стоях полуобърнат между тях и носилката, с готов меч в ръка.
Тогава тази, която седеше отляво, отвори уста. Не знаех дали да очаквам мъркане или рев.
Вместо това, тя заговори:
— Човек, съвсем смъртен.
Гласът не звучеше като човешки. Беше прекалено висок.
— И все пак е още жив — заяви втората с подобен тон.
— Да го убием тук — предложи първата.
— Ами онзи, който го пази с меча? Хич не ми харесва.
— Смъртен човек?
— Елате да проверите — тихо ги подканих аз.
— Той е слаб и сигурно е стар.
— И все пак донесе другия от каменната могила дотук, бързо и без да си почива. Хайде да го нападнем от двете страни.
Веднага, щом се размърдаха, скочих напред и онази от дясната ми страна се хвърли към мен.
Острието на меча ми разсече черепа й и потъна в рамото. Докато се обръщах и го измъквах, другата се шмугна покрай мен и се насочи към носилката. Замахнах яростно.
Улучих я в гърба и мечът ми премина през цялото тяло. Чу се вик като скърцане на тебешир по черна дъска, котката падна разполовена на две и започна да гори. Другата също беше в пламъци.
Но тази, която бях разсякъл, още не беше мъртва. Главата й се обърна към мен, искрящите й очи срещнаха моите и ги задържаха.
— Умирам от окончателната смърт — каза тя — и затова те познах, Създателю на Прохода. Защо ни убиваш?
В този момент пламъците погълнаха главата.
Извърнах се, почистих меча си и го прибрах в ножницата. Вдигнах носилката без да обръщам внимание на измъчващите ме въпроси и продължих.
В мен започна да се прокрадва известна увереност за това какво представляваше създанието и какво бе имало предвид.
Понякога все още виждам в сънищата си онази горяща котешка глава, после се събуждам, изпотен и треперещ, а нощта ми изглежда по-тъмна и изпълнена с форми, които не мога да определя.
Крепостта на Ганелон беше обградена с ров, над който падаше подвижен мост, сега вдигнат. Във всеки от четирите ъгъла, където високите стени се срещаха, имаше по една кула. От вътрешната им страна се издигаха още кули, някои дори по-високи, и гъделичкаха коремите на ниските, мрачни облаци, затулили ранните звезди и проснали тъмните си сенки върху хълма, на който се намираше укреплението. В няколко от кулите вече се виждаше светлина, а вятърът носеше неясен шум от гласове.
Застанах пред подвижния мост, свалих товара си на земята, направих с шепите си фуния и извиках:
— Ехо! Ганелон! Двама пътници замръкнаха в нощта!
Чух издрънчаване на метал по камък. Почувствах, че някъде отгоре ме изучават. Примижах в тази посока, но очите ми още бяха далече от обичайната си форма.
— Кой е там? — долетя гласът, силен и гръмлив.
— Ланс, който е ранен и аз, Кори от Кабра, който го донесох тук.
Изчаках тази информация да бъде изкрещяна на друг часовой и чух как съобщението се подема от нови гласове по редицата.
След пауза от няколко минути, по същия начин долетя отговорът.
Накрая стражът извика към мен:
— Отдръпнете се! Ще спуснем подвижния мост! Можете да влезете!
Скърцането започна още докато говореше и след малко краят на моста се стовари върху земята от нашата страна на рова. Вдигнах отново товара си и влязох.
Така отнесох сър Ланселот дьо Лак до крепостта на Ганелон, на когото вярвах като на брат. Което означаваше, че не му вярвах изобщо.
Тълпа от хора се втурна към нас и бяхме обградени от въоръжени мъже. Ала те не показваха никаква враждебност, само загриженост. Намирах се в голям, покрит с калдъръм двор, осветен с факли и пълен с войнишки сламеници. Миришеше на пот, пушек, коне и готвено. Тук явно се бе разположила на бивак цяла малка армия.
Голяма част от мъжете ни бяха заобиколили, гледаха ни и си говореха, но тогава се приближиха двама, облечени в пълно снаряжение като за битка, и единият от тях ме докосна по рамото.
— Елате с мен — каза той.
Тръгнах и те застанаха от двете ми страни. Кръгът от хора се разтвори, за да ни пропусне. Подвижният мост вече се издигаше със скърцане. Запътихме се към главните постройки, изградени от черен камък.