Исус е влюбен в мен
- Автор: Зафир Давид
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-19-7
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Исус е влюбен в мен». Краткое содержание книги:
ЗАБАВЛЕНИЕТО Е НАПЪЛНО ГАРАНТИРАНО
Но страхът от моята собствена смърт беше напълно заменен от друго чувство, състраданието към Ката. Тя седеше на пламтящия си жребец, без дори да си опърли задника. Погледна ме с тъжни очи и ми прошепна със съкрушен глас:
— Той ме заплаши, че ще се мъча с този тумор за вечни времена… не съм достатъчно силна, за да се противопоставя… или да го изчистя… прости… ми…
Нямаше нищо за прощаване, аз я разбирах. Няма нищо по-лесно от това, да живееш според Проповедта от планината, ако си здрав, но ако си болен и туморът разяжда собственото ти тяло, с удоволствие ще продадеш душата си на дявола.
— И аз не бих била толкова силна — отговорих на Ката, при което на устните й заигра лека, едва забележима тъжна усмивка. Тя беше благодарна, че не я упрекнах.
Сатаната застана между нас:
— Надявам се, че няма да попреча особено на сестринската ви раздумка, ако сега заповядам да погубите Исус.
— Ще го направим с огромно удоволствие — каза Свен на Йешуа.
— Ти сам си си виновен — усмихна се садистично свещеникът с маратонките на Йешуа — ако ми беше дал толкова сила, колкото сатаната, никога нямаше да мина на негова страна, но ти винаги си ме изоставял. Дори тогава, когато в осми клас треньора по плуване ми каза пред момичета, че визуално осквернявам околната среда.
Йешуа не отговори, цялата му стойка и решителен поглед говореха, че у него няма и помен от страх. Сигурно по същия начин е стоял навремето пред Пипат Понтийски.
Смъртта беше единственият ездач, който се беше съсредоточил не върху него, а върху мен — любезност, от която никой не би бил поласкан.
Денис и Свен пуснаха на воля своите нови свръхестествени сили. Не разбирах съвсем какво точно правеха, но когато ръцете им се протегнаха към Йешуа, той извика и цялото му тяло се напрегна. За момент в очите му проблясваше ту гняв, ту дори омраза, която се сменяше с настървение, но той все успяваше да озапти тези си чувства. Обстоятелство, което очевидно не се нравеше на сатаната. Той се обърна, вече не толкова арогантно ухилен към Ката и й заповяда:
— Помогни им!
Сестра ми предпочиташе да не се намесва, но както тя самата каза, беше твърде слаба, ужасът от вечния тумор я накара да се приближи с коня си към Йешуа. Внезапно старите му рани по ръцете и краката започнаха отново да кървят. Не знаех кое беше по-ужасно: да гледам как страда Йешуа или да гледам как страда сестра ми от това, че като ездач на име „Болест“ причинява на друг човек болките, от които преди страдаше тя, и от чието вечно мъчение тя самата толкова се страхуваше. Трябваше да я спра заради Йешуа, но също и заради самата нея. Застанах между ездачите и Йешуа, който едва се държеше изправен и само с последни усилия на волята успяваше да потисне виковете от болка.
— Ако искате Исус — казах им, — трябва първо мен да убиете.
Имах малка надежда, че Свен и Ката още изпитват чувства към мен дотолкова, че да се отдръпнат от нас. Йешуа направи слабо движение с ръка — той вече не можеше да говори, вътрешната му борба беше зловеща — но жестът беше ясен: трябваше да се спасявам. Той не искаше да се жертвам за него. Но аз останах на мястото си.
Ката дръпна коня си няколко крачки назад, тя не искаше да ме наказва с ужасни болести, в този миг нейната обич към мен беше по-силна от страха й.
— Нападай! — каза й сатаната.
Тя само поклати глава. Чак такава власт той нямаше над нея. Защото нейната обич към мен беше по-силна от страха. Тя все пак успя да надхитри сатаната.
Това изобщо не му хареса. Той посочи с навитата си опашка към Свен. Онзи не можеше да се противопостави на сатаната, а и ни най-малко не искаше, неговата омраза дълго го беше разяждала.
— Окей — каза ми той — с радост ще те убия.
Като чу това, Ката започна да трепери цялата. Йешуа също страдаше, но беше безсилен, благодарение на ездачите той се бореше с вътрешните си демони, които живеят у всеки човек. А ездачът, който приличаше на мен, само се усмихваше студено. Знаех, че сега ще умра. Не изпитвах страх. Само гняв. Към Бог. Защото Ката страдаше. Също Йешуа. И двамата щяха да страдат още повече, ако ей сега умра.