Кръвта на мага
- Автор: Хеър Дейвид
- Серия: Квартет за лунните приливи и отливи #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на мага». Краткое содержание книги:
Гората беше мрачна и труднопроходима, бръшлян и увивни растения сякаш задушаваха дърветата. Единствено гарваните вирееха тук и острото им грачене стържеше над главите на момчетата. Изведнъж имението Анборн лъсна иззад дърветата в цялата си слава и разруха. Моравата в двора бе заприличала на бабунеста изтривалка, покрита с дебел лед, а езерцето беше почерняло и замръзнало. Някои от капаците на прозорците бяха счупени, от покрива липсваха керемиди, а изсъхнал мъх чернееше по стените. Цялата постройка сякаш бавно се разпадаше. Самотна струйка дим се вдигаше от един от многобройните комини, сиво-синя на фона на ясното небе.
— Ето я и Гретчен — обяви Аларон, сочейки домакинята на майка си, старата негова гледачка, която вдигаше наръч дърва за огрев. Беше се загърнала с избледняло червено одеяло, изцапано с пепел и мръсотия. Косите ѝ бяха бели като скрежа.
— Господарю Аларон! — изхриптя тя. — Заповядайте, заповядайте, тъкмо щях да отварям фурната.
Завързаха конете при едно старо каменно корито и пробиха дупка в леда му, след което Аларон отиде да прегърне Гретчен. Рамон предложи да изчисти конете, докато Аларон помагаше с пренасянето на дървата.
Би трябвало да е към шейсетте, помисли си той за Гретчен и потрепери леко. Толкова много се беше състарила през последните няколко години.
Аларон завари майка си във всекидневната, на стария ѝ люлеещ се стол, увила се в едно одеяло. Тя се присви, когато чу вратата да се отваря. Аларон си спомни, че беше зървал неин портрет, нарисуван преди да замине за Йебусалим — навремето тя била изпълнена с живот червенокоса красавица, като малка червеношийка, танцуваща под слънцето. Косите ѝ сега бяха посивели, а лицето ѝ с две черни кухини — ужасяващо.
— Аз съм, мамо — той се приближи към нея и я целуна по челото.
Миришеше на застояло и на старо. Аларон бързо се отдръпна и седна наблизо.
— Значи най-сетне си си спомнил, че имаш майка, а? — гласът ѝ стържеше като шкурка.
— Знаеш, че имах изпити, мамо. Свършиха миналата седмица.
— Така ли било? — отвърна тя леко заинтригувана. — Вече пораснахме, а? И сега, ще ходиш ли да се биеш с тюрбанлиите?
— Не знам. Татко иска да му помагам в работата.
— По-добре е от войната, синко. Аз поне добре го знам — тя присвиваше и отпускаше съсипаните си ръце. Лечителите се бяха опитали да ги възстановят, но от тях просто не беше останало нищо.
— Да, но всички отиват…
— Остави ги да си ходят — всичките са глупаци. Остави ги да изгорят до един. Ти стой настрана и в безопасност, сине, това е съветът ми, а пък ти прави каквото искаш — тя се намръщи. — Ван още ли се опитва да те уреди с онзи малката самонадеяна Уебър?
— О, да.
— Пф, не си хаби времето с нея, момче. Крадливото ти силацианско приятелче ли дочувам отвън?
— А, да. Знаеш ли, губернаторът присъстваше на изпитите. Или поне за първата част от тях.
— Проклетият Белоний Вълт? — тя се приведе напред. — Сладкодумният му боклук предаде всички ни на реката при Локхазан. Не бих му поверила и свинете да ми гледа.
Аларон се отказа от опитите си да проведе нормален разговор и огледа стаята. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо. От презаредената камина струеше топлина. Искаше му се да не бе идвал, както винаги.
Най-сетне Рамон влезе вътре, поруменял от дългите грижи за конете в студа.
— Добро утро, лейди Тесла. Над долината от североизток се носи един въздушен кораб. Да не би вече оттук да минават търговските коридори?
— Не, обикновено отбиват на север оттук и минават през долината Кедрън към Брича. Сигурно кормчията им е сляп — отбеляза тя язвително.
— Ела да видиш, Ал — извика го Рамон. — Мисля, че е от флотата на Норостийн — двамата се оттеглиха бързо. — Как е тя? — прошепна Рамон.
— Добре — отвърна Аларон. — В едно от добрите си настроения.
Така си и беше: все още дори не го бе наругала или нарекла „неблагодарна отрепка“.
Излязоха навън, заслониха очи и се взряха в очертанията на кораба, насочил се право към имението.
— Какво правят тия? — почуди се Аларон на глас. — Наоколо няма нищо. Само ще им се наложи да се влачат през горите, ако някой не ги издърпа — той напрегна очи. — Виж, дават сигнал, че ще кацат! — добави той с удивление, сочейки към такелажника, който развяваше триъгълно знаме.
— Rukka mio, вярно! — извика Рамон.
Корабът хвърли сянката си върху тях, а огромна котва се спусна от корпуса му с дрънчащи вериги. Металът се заби в тревата и разрови моравата им, влачейки се, докато корабът спре напълно. Разнесоха се викове на мъже, които свиваха платната, спуснаха се стълби и по тях слезе цял отряд от войници, водени от някакъв сержант.