Евърлес [bg]

После смътно долавям някаква груба дървена плоскост под гърба си, мирис на глина и нежно, ритмично люлеене нагоре-надолу, нагоре-надолу. За секунда си помислям, че съм в морето, и посягам с ръка, за да плъзна пръстите си по повърхността на водата, но сетне над мен изниква някакво размазано лице и чифт ръце ме изправят да седна. Проумявам, че това е просто каруца на търговец, която ме оставя при портите на Евърлес.

Примигвам срещу сивата светлина, спомняйки си, че никога не съм виждала морето. С времето, източено от мен — едва десет години сега, но следват още трийсет — най-вероятно никога няма и да го видя.

Вървя толкова бързо към стаята на Каро, колкото нестабилните ми крака ми позволяват.

Източването на десет години от кръвта ми наподобява донякъде на това да се напиеш, но без приятната топлина на мейдъла. Когато се спъвам и протягам ръка към стената за опора, ме пронизват тръпки. Имам чувството, че жилищата на прислугата са чужди и заплашителни, въртят се и причиняват клаустрофобия. Мога да усетя, че край мен минават хора, събратята ми слуги се заемат с всекидневните си задължения, но не мога да разпозная лицата им. Странят от мен, вероятно смятат, че съм пияна. Под светлината на факлата, осветяваща коридора, сенките им се надигат като чудовища с разкривени крайници и остри зъби и всички те се протягат към мен.

Падам и някой ме хваща. Надежда разцъфва в гърлото ми и аз й давам глас.

— Роан?

— Не, скъпа — гласът е тих, гальовен, приятно сладък. Беа. Свличам се към нея. — Ти си прекалено добра за тази змия. — Казва тя, а гласът й звучи далечен. Змия. Обзема ме усещането, че пропадам назад във времето, точно както в дюкяна на вещицата. Гнилата миризма на сяра изпълва носа ми, а аз съм някъде другаде, на някакво непрогледно и тясно място. Студ. Отново мирис на сяра, от който започва да ми се гади. Но той е смесен с аромата на лавандула… „Косата на Беа, косата на Беа“ — казвам си, мъчейки се да си спомня къде съм. Посягам към нея, умът и възприятията ми се борят да се захванат за някаква опора. — Сега ми кажи какво си направила…

Чий е този глас? „На Беа — напомням си. — Беа ме вика. “

Какво си направила? Изпод извисяващия се, изплашен глас на Беа се таи друг — по-дълбок, гневен, като че някой ми говори през рамото й.

Чувствам как нечии пръсти завъртат китката ми. Рязко вдишване.

— Джулс, нали не си… направила си го заради Каро, нали? Джулс!

Каро. Името връща фокуса ми върху Беа и Евърлес. Надигам се, но все още вкопчена в ръцете на Беа. Тя ме гледа втренчено с ококорени, загрижени очи.