Ключът [bg]

Сърцето на Сейчан се сви болезнено от надигналата се обич.

Лежеше на леглото с китки и глезени, закопчани с белезници за металната рамка. Подутият й корем беше оголен и намазан със студен гел. Ултразвуковият апарат мина по него и се спря долу вдясно. На екрана се появи спящото й дете, свито на кълбо. Мъничките пръсти помръдваха от време на време. Пулсът му пърхаше като уплашена птичка.

„Нашето дете…“

Пени се беше повдигнала на пръсти, за да гледа екрана.

— Защо картината е толкова неясна?

Сестра й Хариет не проявяваше интерес към процедурата: седеше по турски на леглото с книжка с картинки в скута. Сейчан обаче се съмняваше, че момичето вижда страниците. След като я бяха отвели по-рано, тя странеше от всички, дори от Сейчан, сякаш я обвиняваше заради всичко това.

Пени пък беше като лепната за Сейчан.

— Какво е това?

— Бебе — отвърна Сейчан.

Пени сбърчи невярващо лице.

— Прилича на чудовище.

„Не, чудовището е жената, която стои зад теб“.

— Запиши всичко — нареди Валя със скръстени на гърдите ръце.

— Аз… записах го — отвърна техникът и ултразвуковият апарат затрепери в ръката му. — Целият преглед е свален на носителя.

Той извади флашката и я даде на Валя.

Трийсетинагодишният мъж, облечен в цивилни дрехи и лъхащ на бърбън, очевидно не участваше доброволно в прегледа. Широката му жилетка беше с две липсващи копчета. Сейчан си представи как са го награбили, измъкнали са го от дома му и са го принудили насила да вземе портативния апарат за ултразвук.

Забеляза също, че мъжът има характерен бостънски акцент, което потвърждаваше подозрението й, че се намират някъде в Североизтока.

Валя прибра флашката и даде знак на техника да се маха. Един от хората й го хвана за лакътя и го изведе навън. Така в стаята остана само бледокожата вещица и един гигант с остен в ръка.

— Нека позная — каза Сейчан. — Някой е искал да се увери, че бебето не е пострадало.

— Онзи ваш ублюдок директор беше много настоятелен.

Преди два часа Сейчан и момичетата бяха изправени до стената. Сейчан почти очакваше да я застрелят, но вместо това в ръцете им, дори в малките пръсти на Хариет, бяха тикнати вестници. Таблоидите бяха на различни езици, вероятно с цел да не издадат местоположението им. Сейчан веднага се досети за целта — снимката доказваше, че отвлечените са живи и са добре.

Фотографиите можеха да постигнат това, но оставаше още един пленник, чието здраве не можеше да се потвърди от тях.