Несправедливост за всички [bg]

Пламъчето от дулото е ослепяващо, а трясъкът раздрусва тъпанчетата ми. Мъжът изкрещява и се просва на пода. Чувам как оръжието му изтраква на плочките и се изплъзва от него. Скачам и се втурвам към нападателя. Протягам ръка и светвам лампата, когато профучавам покрай нея. Пистолетът му лежи до крака ми и аз го изригвам настрани. Кретенът е проснат на пода и стене. Стиснал е коляното си с ръце и пръстите му са почервенели от кръвта. Обзема ме диво желание да притисна беретата към слепоочието му и да натисна спусъка. Пристъпвам към него. Вдигам крак, забивам го в рамото му и го обръщам по гръб.

— Ти?!

Завъртам се към спалнята и изкрещявам:

— Каролайн, ела тук!

Тя пристига след няколко секунди, стиснала пушката, и тръгва предпазливо към мен. Поглежда мъжа на пода и ченето й увисва.

— Способна ли си да простреляш това лайно, ако помръдне?

Тя кима утвърдително. Погледът й ми показва, че е решена на всичко.

Завъртам се и излизам в коридора, който води към стаята на Джак. Рио лежи на няколко стъпки от вратата. Под гърдите му се е образувала малка локвичка кръв. Коленича до него. Дишането му е затруднено, но очите му са отворени. Погалвам го по ушите и той изстенва.

— Ще се оправиш, приятелю. Всичко ще е наред.

Преглеждам го набързо. Куршумът е влязъл в рамото му и е счупил крака. Трябва да спра кървенето. Свалям си фланелката и я увивам стегнато около раната. Кървенето намалява, но трябва да заведа кучето на ветеринар.

Ставам и той изскимтява.

— Веднага ще се върна. Не ни напускай.

Втурвам се обратно в кухнята, където Каролайн все още стои, насочила пушката към нападателя. Грабвам мобилния и набирам номера на доктор Джеймс Крук. Той се грижи за животните ми от години и е свикнал да го будят. Вдига на петото позвъняване и му разказвам какво е станало. Той обещава да дойде веднага.

Връщам се бързо в кухнята. Мъжът се е търколил настрани, но сега гледа към мен. Ръцете му още са обвити около лявото му коляно. Каролайн стои с насочена към главата му пушка.

— Кървя — тихо казва Лий Муни.

Усещам силната миризма на алкохол във въздуха. По-рано, когато посетихме дома му, вече беше пиян, но сигурно е продължил да се налива, което е довело до малоумното му решение, че аз трябва да умра.

— Не ми пука дали кървиш — отговарям.

— Трябва… трябва да отида в болницата.

— А какво ще кажеш за моргата?

Коленича до него и притискам дулото на беретата към челото му. Главата му се мърда с треперенето на ръката ми.

— Не можа да се примириш, а? Трябваше само да се скриеш в някоя дупка някъде.

— Не разбираш — отвръща той с хленчещия глас, който съм чувал повече пъти, отколкото ми се иска да си припомня.

Сега обаче гласът му е предрезнял от пиене. Разширените му зеници приличат на черни дупки.

— Ти си човекът, който не разбира — възразявам.

Изпитвам нещо, което никога преди не съм чувствал, и внезапно осъзнавам, че е безразличие. Не ми пука за него. Не ми пука, че кърви.