Измамена
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИК «СофтПрес»
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Измамена». Краткое содержание книги:
Тя се учи да овладява огромната сила, с която я е дарила богинята Никс, освен това вече е лидер на Дъщерите на нощта. И, което е най-хубаво, има си гадже… даже две или три, зависи как ще го погледнете.
И тъкмо когато си мисли, че най-после е намерила своето място, се случва немислимото: някой започва да убива човешки тийнейджъри, а всички улики сочат, че мистериозният извършител е от училището за вампири.
Докато опасността дебне човеците от стария живот на Зоуи, тя осъзнава, че необикновените й сили, които я правят толкова специална, са заплаха за всеки, когото обича.
Точно когато има нужда от всичките си вампирски приятели, смъртта взима своята жертва в Дома на нощта. Зоуи трябва да се изправи пред предателството, което може да разбие сърцето й и заплашва да разтърси целия свят.
Не пропускайте вампирското приключение, което скоро ще превземе киносалоните в цял свят!
Той престана да се бори с въжетата и започна да се оглежда, сякаш се опитваше да ме види.
— Но аз те чувам.
— Чуваш ме в главата си. Заради Отпечатването сега сме свързани.
Хийт неочаквано се засмя:
— Брей, че готино.
Завъртях очи с досада.
— Добре, Хийт. Концентрирай се. Къде си?
— Няма да ми повярваш, но съм под града.
— Какво имаш предвид?
— Помниш ли какво учихме по история? Разказваха ни за тунелите, които са прокопани под Тулса през двайсетте години заради онази работа с алкохола…
— Сухия режим.
— Да, същото. Аз съм в един от тези тунели.
В първия момент не знаех какво да кажа. Смътно си спомнях, че съм учила по история нещо за такива тунели, и бях поразена, че Хийт, който никога не е наблягал особено на ученето, знае такова нещо.
Сякаш усетил колебанието ми, той добави:
— Запомнил съм го заради контрабандата на алкохол. Струваше ми се много яко.
Отново завъртях очи.
— Просто ми кажи как да стигна до теб, Хийт.
Той поклати глава и на лицето му се изписа типичното му инатливо изражение.
— Няма начин. Ще те убият. Извикай ченгетата и им кажи да доведат специалните части.
И аз исках да направя същото. Да се обадя на детектив Маркс и да го оставя да стане герой. За съжаление не можех.
— Кои са те?
— А?
— Хората, които те доведоха там.
— Те не са хора. Не са и вампири, въпреки че пият кръв. Но не са като теб, Зоуи. Те са… — Той спря и потръпна. — Те са нещо друго. Нещо сбъркано.
— Пиха ли от кръвта ти? — Тази мисъл ме вбеси така силно, че едва сдържах гнева си. Бях на косъм да изпадна в ярост и да изкрещя на някого: «Той ми принадлежи!», но се заставих да си поема дълбоко дъх, докато изчаквах отговора му.
Да, пиха. — Хийт направи отвратена гримаса. — Но не им хареса. Казаха, че кръвта ми не била добра на вкус. Според мен това е единствената причина, поради която още съм жив. — Той преглътна тежко и лека сянка пробяга по лицето му. — Не е както когато ти пиеш от мен, Зо. Тогава е приятно. А това, което те правят, е гнусно. Те самите са гнусни.
— Колко бяха? — процедих през зъби.
— Не съм съвсем сигурен. Тук е доста тъмно, а те винаги идват на групи, сякаш се страхуват да се движат сами. Е, освен трима от тях. Казват се Елиът, Венера и Стиви Рей.
Стомахът ми се сви на топка.
— Стиви Рей да не би да е с къса и къдрава руса коса?
— Да. Тя ги командва.
Хийт просто потвърди страховете ми. Не можех да извикам полицията.
— Добре, Хийт. Идвам да те измъкна. Кажи ми как да намеря тунела.
Ще извикаш ли ченгетата?
— Да — излъгах.
— Не, лъжеш ме.
— Не лъжа!
— Зо, сигурен съм, че ме лъжеш. Усещам го. Сигурно заради онова странно нещо с връзката между нас — ухили се той.
Хийт, не мога да повикам полиция.
— Тогава няма да ти кажа къде съм.
Дочух някакво ехо, идващо от тунела. Напомняше ми на топуркащия звук, който издаваха мишките, които слагахме в лабиринти в упражненията по биология. Усмивката на Хийт изчезна и той пребледня.
— Хийт, нямаме време. — Той поклати глава, но аз извиках: — Слушай ме! Аз имам специални сили. Тези… — Поколебах се, защото не бях сигурна как да нарека съществата, които включваха и мъртвата ми приятелка. — Тези неща не могат да ме наранят.
Хийт не каза нищо, но не изглеждаше убеден, а мишеподобният звук се чуваше все по-силно.
— Каза, че усещаш кога лъжа. Би трябвало да работи и в двете посоки. Сега трябва да усещаш, че казвам истината.
— Той се намръщи объркано, затова добавих: — Замисли се! Казваш, че си спомняш отделни епизоди от онази нощ в музея «Филбрук» Аз те спасих тогава. Не ченгетата. Не и възрастните вампири. Аз те спасих и сега мога да го направя отново. — За щастие звучах малко по-уверена, отколкото се чувствах. — Кажи ми къде си.
Той се замисли за секунда и тъкмо се канех да се развикам (отново), когато най-после каза:
— Знаеш ли къде е старото депо?
— Да, вижда се от Центъра за приложни изкуства, където ходихме за рождения ми ден миналата година, нали?
— Да. Смъкнаха ме в мазето. Минахме през някаква решетъчна врата. Тя е стара и ръждясала, но се отваря. Тунелът започва от канализационната шахта долу.
— Добре, тръг…
— Чакай, има още. Тунелите са доста. Изглеждат малко като пещери. Изобщо не са готини, както си ги представях в часа по история, а са влажни, студени и гадни. Тръгни по този, който ти се пада вдясно и после пак завий надясно. Аз съм в дъното.
Добре. Ще съм там възможно най-скоро.
— Внимавай, Зо.
— Ще внимавам. Пази се.