Хвани юздите на съдбата

По пътя към къщи Каролайн беше много мълчалива, а Едуард беше стиснал здраво устни. Луиза, която седеше до Каролайн, се взираше замечтано през прозореца. Очевидно мислите й бяха при Пади и щастливото им общо бъдеще. Пътуването мина в мълчание.

Щом се прибрахме, Каролайн ми каза на ухото:

— Кейт, ако нямаш нищо против, ще дойда за малко в будоара ти.

— Разбира се, че нямам нищо против — отговорих бързо. Бях уморена до смърт и ми беше тежко на душата, но умирах от любопитство да узная как беше минала срещата й с Шарлууд.

Тя ме последва в стаичката за преобличане и търпеливо изчака да обясня на Жанет, че ако имам нужда от нея, веднага ще позвъня. Едва бях затворила вратата зад камериерката си, когато Каролайн рухна на най-близкото кресло и се разхълца.

— Срещнах Мартин!

Приседнах на крайчеца на шезлонга.

— Така си и помислих.

— И ти ли го видя?

— Съвсем за малко.

Каролайн затвори очи.

— О, Кейт, той е много променен.

— Така ли мислиш?

— Да, и знам, че съм права. — Тя отвори очи и ме погледна тревожно. — Той… той ме уплаши.

Вниманието ми веднага се събуди.

— Какво се случи?

Тя смръщи чело.

— Нищо драматично. Дойде при мен, докато разговарях с други гости, и ме помоли за кратък разговор. Слязохме на брега, нахранихме патиците със сух хляб и си побъбрихме. — Тя прехапа долната си устна. — Не се уплаших от думите, а от вида му.

Свалих обувките си и раздвижих отеклите си стъпала.

— За какво говорихте?

— Попита ме дали съм щастлива, аз отговорих утвърдително и допълних, че имам две чудесни деца. — Погледът й срещна моя. — После ме попита за Едуард.

Кимнах бавно.

— Попита дали го обичам.

— А ти какво му каза?

— Казах, че много, много го обичам. — Тя изкриви лице в болезнена гримаса. — Мартин не каза нищо, Кейт, но как само ме погледна… Божичко, направо настръхнах. Заговорих за разни глупости, казах му, че времето лекува раните и че той със сигурност ще срещне жена, която да обикне, както аз обичам Едуард, но трябва да й позволи да стигне до сърцето му. Говорех ли, говорех, а той мълчеше и ме гледаше. Да знаеш само как се изнервих!

Кимнах. Много добре знаех какво е да си близо до Шарлууд.

— Казах му, че трябва да ме забрави — продължи Каролайн. — Че трябва най-сетне да забрави миналото, да заживее своя живот.

— Много добре си постъпила — подкрепих я аз.

— Той обаче каза, че постоянно мисли за мен, че никога не е преставал да ме обича и ще обича само мен и никоя друга.

— Велики боже! — прошепнах уплашено. Макар че не бях учудена.

Каролайн закърши ръце.

— Ние бяхме деца, Кейт! Не е нормално да храни такива силни чувства към мен. Имам чувството, че този човек е превъртял… че се е вкопчил в мен като удавник.

— За съжаление си права. Той не е нормален — потвърдих тъжно.

— И вината за това е моя! — изплака тя.

Поклатих глава.

— Не, Каролайн, ти не си виновна. Много мислих за вуйчо Мартин и не намирам оправдание за поведението му.

По бузите й се стичаха сълзи.