История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Тишина! Снимаме кадъра отново! Камера! Начало!
Перестият Барас се приближи към дивана с патетичните думи:
— Мари-Роз! Многообична моя!
Най-неочаквано отекна гласът на Берю:
— Нещо я оплеска, пич! Каза Мари-Роз вместо Жозефина!
Настъпи суматоха. Един глас попита високо кой е тъпакът, позволил си да прекъсне снимачния процес. Един зачервен от вълнение очилатко, вероятно историческият консултант, във възбудена скоропоговорка обясни на Берю, че всъщност истинското име на Жозефина било Мари-Роз.25
— Ново начало! — извика леко нервираният режисьор. — Старт!
И Барас за пореден път се приближава към дивана, известявайки на Мари-Роз, че форсмажорни обстоятелства налагат да се омъжи за тутманичето Бонапарт. Тя протестира, основавайки се на опасението си, че с този си ръст Наполеон едва ли има чиреп с необходимите за личното й щастие габарити. Като контрааргумент Барас привежда народната мъдрост „мъник магарешки го вади“ и като бъдещи екстри обещава, че ще осигури на Бонапарт солидни материални блага. Това блокира възраженията на Жозефина. Тя казва „окей“ и извиква дъщеря си да й съобщи, че скоро ще си има курсикански татко…
Тогава операторът извика „Край!“, защото лентата бе свършила.
Ново междучасие.
— Сега давай по-нататък — каза Берю.
— Какво да давам по-нататък?
— Да ме информираш за Наполеон. Още не съм го срещал на снимачната площадка, но когато това стане, искам да го шашна с някои исторически факти.
— Добре — съгласих се и подхванах: — В качеството си на Първи консул той де факто получил в ръцете си цялата власт. Но това не му стигало — искал да осигури и бъдещето си. Затова обявил плебисцит, за да бъде номиниран като такъв доживотно.
— А какво е това флебитсцит?
— Плебисцитьт си е просто референдум. Такъв бил проведен и захласнатият в него народ гласувал категорично „за“ — три милиона и половина оптимисти срещу осем хиляди скептици. А историята показва, че в края на краищата последните излизат винаги прави. Оттук нататък Бонапарт можел да си позволи всичко! Но и това не му било достатъчно. Приискало му се да придаде на абсолютната си власт и помпозност. Две години по-късно, през 1804 година, той бил провъзгласен от Сената за император. Нов референдум го утвърдил като такъв с още по-смазващо мнозинство от първия. Тръгналият от нищото корсикански късак достигнал върховете. Излетелият от Корейка гълъб се превърнал в орел с остри нокти, който обгърнал с хищен поглед ни повече, ни по-малко цяла Европа. Бидейки отчаян привърженик на действието, жадувал за завоевания. Заявил, че мястото на Господа не го интересувало, защото представлявало всъщност задънена улица…
Прекъсна ме силен вик:
— Тишина! Включете червената лампа! Начало!
— Нека забием в бара — предложи Берю.
Въпросното злачно място беше пълно с облечени в исторически костюми субекти и субектки, които или пиеха, или говореха по GSM-ите си, или правеха и двете едновременно. След като се облегнахме на бара, продължих сказанието си:
— Миропомазването му се състояло в Париж, където за целта той привикал папата, който изприпкал насам като пуделче. Наполеон бил разбрал, че народът си е религиозен, и затова решил да оправи отношенията с Църквата, които били помрачени от някои крайности на революцията. Така че короната му била благословена от папа Пий VII, но на главата си я наложил самият той, за да покаже с това, че сам си я отвоювал. Налице била цялата фамилия Буонапарте — всичките накипрени и всичките принцове или
дукове. Приятелите им — маршали. Целият този нов Двор от парвенюта представлявал апогея на революцията и същевременно нейната агония. Колкото и някои да се опитват, Берю, да придадат стреловидна форма на хода на историята, тя при всеки удобен случай се връща към спираловидната си прогресия.
— И след като станал император, какво направил нашият човек?
— Това, което правят всички диктатори — отменил свободата. Били ограничени и индивидуалните, и колективните свободи, а вестниците били поставени под контрол. До ден-днешен си е така, когато една власт иска да се укрепи во веки веков (а целта на всяка власт е именно тази при цялата си недостижимост). Разликата е в това, че когато от благоприличие е нужно да се запази демократичната фасада, методите са по-скрити и перфидни, но така или иначе, ако някой започне твърде упорито да говори и да пише за човешките правдини и за устройството на обществото или да изяснява какво всъщност се случва, все се намира някакъв начин да му се дръпне шалтерът…
— А не се ли е намерил някой, който да се опита да дръпне шалтера на императора?
25
Тогава това не го знаех и аз. Но намерих потвърждение на този факт у Ги Брьотон. (Бел. авт.).