Морт

— Е? — тихо попита тя. — Това вече е времето. Нещо изникна ли само?

— Не.

Преградата беше спипала до повече от средата на залата, като се забави леко, докато неумолимо смля налягането на реалността — натрапница.

Нещо мокро и топло духна в ухото на Морт. Той посегна и докосна муцуната на Бинки.

— Доброто ми старо конче — рече той. — А аз нямам нито една бучка захар. Ще трябва сам да си намериш пътя до вкъщи…

Ръката му спря насред галенето.

— Всички можем да си идем вкъщи — каза той.

— Не МИСЛЯ, че на татко това много ще му хареса — каза Изабел, но Морт не й обърна внимание.

— Катуел!

— Да?

— Тръгваме си. Ти идваш ли? Ще продължиш да съществуваш, когато преградата се затвори.

— Една част от мен ще продължи — каза магьосникът.

— Това имах предвид — каза Морт и се метна върху гърба на Бинки.

— Но, ако говоря като частта, която няма да продължи да съществува, бих искал да се присъединя към вас — бързо рече Катуел.

— Аз възнамерявам да си остана тук и да умра в собственото си кралство — каза Кели.

— Какво възнамеряваш няма значение — каза Морт. — Изминах целия този път през Диска, за да те спася, ясно ли ти е, така че, ти ще бъдеш спасена.

— Но аз съм кралицата! — каза Кели. Неувереността изпълни очите й и тя се обърна към Катуел, който виновно наведе свещника си. — Чух те, че каза думите! Аз съм кралица, нали съм?

— О, да — незабавно отговори Катуел; и след това, тъй като се предполага думата на магьосника да е по-твърда и от чугун, добави целомъдрено: — Както и напълно очистена от всякакви гадинки.

— Катуел! — сряза го Морт. Магьосникът кимна, хвана Кели през кръста и буквално я настани върху гърба на Бинки. Като вдигна полите си на кръста, той се покачи зад Морт, пресегна се и премести Изабел зад гърба си. Конят затанцува по пода, негодуващ от свръхтовара, но Морт го обърна към счупената врата и го сръга напред.

Преградата ги последва, докато те изтопуркаха през залата и навън в двора, откъдето бавно се издигнаха. Бисерната й мъгла беше едва на метри разстояние и се затягаше сантиметър по сантиметър.

— Извинете — каза Катуел на Изабел и вдигна шапка. — Игнеус Катуел, Магьосник Първи Клас (НУ), Бивш Кралски Познавач, който много скоро сигурно ще бъде обезглавен. Случайно дали не знаете къде отиваме?

— В страната на татко — изкрещя Изабел, над вятъра по пътя им.

— Срещал ли съм го някога?

— Не бих казала. Щяхте да го запомните.

Върхът на дворцовата стена закачи копитата на Бинки, когато той, напрегнал мускули, се издигна още по-високо. Катуел отново се облегна назад, стиснал здраво шапката си.

— Кой е този господин, за когото говорим? — изкрещя той.

— Смърт — отвърна Изабел.

— Не…

— Да.

— О! — Катуел надникна към далечните покриви под тях и й се усмихна накриво. — Дали ще спести време, ако просто скоча сега?

— Той е много добър, като му посвикнеш — отбранително каза Изабел.

— Така ли? Мислите ли, че ще имаме тази възможност?