Морт

Полунощ се плъзгаше над пейзажа като кадифен прилеп. А по-бърз от полунощ, една миниатюрна искрица на фона на тъмния свят на Диска, Бинки бягаше след нея. Пламъци бучаха изпод копитата му. Под лъскавата му кожа като змии в олио играеха мускули.

Движеха се в мълчание. Изабел махна едната си ръка от около кръста на Морт и загледа как искрите блестят около пръстите й във всичките осем цвята на дъгата. Малки пращящи змийчета от светлина се спуснаха по ръката й и заискриха от краищата на косата й.

Морт спусна коня още по-ниско, като остави вряща облачна диря, която се проточи мили след тях.

— Сега вече знам, че полудявам — промърмори той.

— Защо?

— Току-що видях един слон там долу. Уауу! Виж, там горе пред нас се вижда Сто Лат.

Изабел надникна иззад рамото му към далечния лъч светлина.

— Колко време ни остана? — нервно попита тя.

— Не знам. Може би няколко минути.

— Морт, не съм те питала по-рано…

— Е?

— Какво ще правиш, когато стигнем там?

— Не знам — отвърна той. — Надявах се, че когато му дойде време го, нещо един вид само ще изникне.

— Е, и изникна ли?

— Не. Но времето още не е дошло. Магията на Албърт би могла да помогне. А и аз…

Куполът на реалността клекна над двореца като колабираща медуза. Гласът на Морт заглъхна в ужасена тишина. После Изабел каза:

— Е, аз мисля, че вече е почти време. Какво ще правим?

— Дръж се здраво!

Бинки се плъзна през разрушените порти на външния двор, препусна по калдъръма, последван от искряща диря и прескочи избитата врата на залата. Бисерната стена на преградата изникна заплашителна и премина като шока от студен душ.

Морт смътно видя Кели, Катуел и група едри мъже, които се втурнаха да си спасяват живота. Той разпозна чертите на дука и извади сабя, като скочи от седлото веднага щом изпускащият пара кон се закова на място.

— Да не си я докоснал с пръст! — изкрещя той. — Ще ти отсека главата!

— Това определено е много внушително — каза дукът и извади своята сабя. — Както и много глупаво. Аз…

Той млъкна. Погледът му се изцъкли. Политна напред. Катуел остави големия, сребърен свещник, с който добре си беше послужил, и извинително се усмихна на Морт.

Морт се обърна към стражите, а синият пламък от сабята на Смърт бръмчеше из въздуха.

— Някой друг да иска малко? — изръмжа той. Те отстъпиха, после се обърнаха и побягнаха. В мига, в който минаха през преградата, те изчезнаха. Там отвън също нямаше никакви гости. В истинската реалност залата беше тъмна и празна.

Четиримата бяха останали в едно полукълбо, което бързо ставаше все по-малко. Морт се примъкна до Катуел.

— Някакво предложение? — попита той. — Тук някъде трябва да имам вълшебна магия…

— Забрави за това. Ако сега опитам някаква магия тук, ще ни откъсне главите. Тази малка реалност е твърде малка, за да я задържи.

Морт се отпусна върху развалините от олтара. Чувстваше се празен, изчерпан. Един миг той гледа как цвърчащата стена на преградата се приближава още по-близо. Ще оцелее в нея, надяваше се той, и Изабел също ще оцелее. Катуел няма, но някакъв Катуел ще оцелее. Само Кели…