Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
— Какво има, по дяволите? — попита той с раздразнение.
— Всичко е наред — каза Гудмън, слагайки касетките обратно отгоре. — Малък фал.
— Внимавай, чу ли? Ще счупиш нещо и аз ще опера пешкира.
— Ще бъда по-внимателен — каза Гудмън.
Гудмън се върна в спалнята заедно с пазача, който се запъти към стола си и възобнови четенето. Гудмън влезе в банята, отвори шкафчетата и ги затръшна, подрънка наоколо, като си свиркаше. Тихо отключи прозореца на банята, отвори го, наведе се и погледна надолу. Една кофа за боклук стоеше точно под него. Бързо извади касетката, прицели се и я пусна. Затвори прозореца, преди тя да падне, и се върна обратно в коридора с бележник в ръка, изхвърляйки няколко безцелни записки.
— Видя ли всичко, което ти трябваше? — попита ченгето.
— Така мисля. Това там кухнята ли е?
— Да.
— Ще проверя — каза Гудмън. — Може би ще сляза долу и ще огледам мястото. Ще ме пуснеш ли?
— Добре. Трябва ли ти прожектор? Тъмно е като в рог.
— Имам си — каза той и го извади от джоба.
Направи повърхностен оглед на кухнята, после отиде до задната врата и погледна надолу по стъпалата.
— Чудя се защо е избягал обратно в църквата? — каза Гудмън почти на себе си.
— Както чух, дежурният полицай случайно се е разхождал по алеята там. Късмет, иначе малкото копеле щеше да излезе на улицата и да изчезне.
— Просто ще сляза долу да поогледам. Можеш да заключиш след мен. Благодаря.
— Добре. Там долу е по-студено и от пазвата на вещица.
— Можеш да го повториш пак.
Той слезе по дървените стъпала до земята, заобиколи ъгъла до боклукчийската кофа и бръкна вътре, като пошумоли около разхвърляните хартии. Опипа касетката, бързо я извади от кофата и я пъхна обратно под колана си.
Десет минути по-късно беше на път към къщата на Вейл.
19.
Вратата на спалнята на Моли беше отворена. Тя седеше на малко бюро в стаята си, пишеше нещо и прелистваше половин дузина дебели книги, когато чу потропване и някакъв неопределен звук. Сложи един молив между страниците и тръгна внимателно надолу по коридора. Звукът идваше от бърлогата на втория етаж. Една врата водеше към голям килер в съседство. Той беше превърнат в миниоранжерия с шестфутова дълга маса, обшита с ламарина, с малка мивка в единия край. Една редица от светлини, необходими за растежа, включени в автоматичен регулатор, създаваха илюзията за дневна светлина дванайсет часа на ден. Под светлините имаше редица от малки, деликатни сини цветя, заобиколени от папратовидни листа. От другата страна на тясната стая бяха разположени покрити с пластмаса кабинки, оросени от човешка ръка. Четири хилави орхидеи бяха провесени от тавана към подредената оранжерия. Вейл подрязваше цветята и тихо и ритмично потропваше с крак и си припяваше: „Аз и моята сянка, крачим надолу по авенюто…“ Той вдигна поглед и видя Моли на прага.
— Съжалявам — каза Моли. — Не те чух да се качваш.
— Ти си беше заровила носа в книгите.
— Просто се опитвах да намеря смисъл във всичко това. Цветята ли са твоето хоби?
Той изглеждаше смутен и даже малко разтревожен, сякаш тя беше нахлула в интимната му територия, но бързо се съвзе и кимна.
— Започнах да отглеждам орхидеи. Не много успешно засега. Много са недорасли.
— Какви са тези? — попита тя, кимайки към сините цветя.
— Майка ми ги наричаше сини камбанки. Не от тези камбанки, които звънят. Това са зимни цветя, растат на воля. Това е четвъртият ми опит да ги култивирам. Може да имам шанс този път.
— Шанс?
— Те не обичат фалшивата родина — каза той. — Вероятно бленуват за истинска слънчева светлина.
Тя огледа малката ниша.
— Значи ти си килерен градинар — каза тя със сподавен смях.
— Не казвай на никого. — Той се усмихна и й намигна. — Майка ми обичаше сините камбанки. Те растяха по брега на реката. Аз обикновено ги късах и й ги носех вкъщи, а тя ги слагаше на пианото и понякога я чувах как им говори. „Това е Моцарт“ — казваше тя и им разказваше за него, докато свиреше.
— Затова ли отглеждаш тази особена разновидност?
— Предполагам.
— Какъв човек беше тя?
— Всъщност тя се е отказала от място в градския симфоничен оркестър, за да се ожени за баща ми. Преместили се в малко градче и преподавала пиано. Всеки ден даваше уроци по пиано. Не мисля, че обичаше да преподава толкова много, колкото обичаше пианото си. Децата идваха от областта.
— Какъв беше баща ти?
— Учител. Той беше също така диригент на гимназиалния оркестър. И двамата бяха музиканти, но майка ми беше тази, която имаше талант. Баща ми, той беше като Хенри Хил. Обичаше демонстрацията повече от музиката.