Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.
Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка.
— Хей — каза Гудмън. — Дойдох да проверя помещенията. Ето ми билета. — Той връчи призовката си.
Ченгето я загледа.
— Не е ли малко късно?
— Може би. Областният прокурор свърши ли си работата тук?
— Откъде, по дяволите, да знам? А ти кой си?
Гудмън извади портмонето си и го отвори на разрешителното си.
— Гудмън — каза той. — Частен детектив. Работя за защитата.
Ченгето го изгледа с презрение.
— Сигурно имаш проблеми със съня. Трябвало е веднага да застрелят това копеле и да спестят много неприятности.
— В църквата? — невинно попита Гудмън.
— Знаеш какво искам да кажа, умнико — каза ченгето, докато разрязваше неохотно хартията, с която беше запечатана вратата.
— Какво, по дяволите, аз също работя като теб, нали така? Всеки трябва да преживява.
— Защо не си станал ловец на бездомни кучета? — злобно каза ченгето.
Гудмън настръхна, но гласът му остана бодър.
— По същата причина, поради която и ти не мръзнеш навън, вместо да си седиш в креслото и да лентяйстваш.
— Окей, умнико, дигай ги, ще те претърся.
Гудмън вдигна ръце. Ченгето направи обичайното опипване. Дори и не докосна гърба на Гудмън. Когато ченгето свърши, Гудмън влезе в стаята. Миришеше на стар тамян, борова смола и застоял въздух. Ченгето тръгна след него и Гудмън се спря.
— Не ми е необходима помощ — каза той. Процедурата му позволяваше да извърши претърсването сам.
— Няма да взимаш нищо, няма да преместваш нищо и няма да оставяш нищо — рязко каза ченгето.
— Добре.
Ще оставя вратата отворена!
— Прави каквото искаш.
Гудмън влезе и застана с ръце в джобовете си, като разглеждаше повредените помещения. Няколко кръгчета бяха изрязани от пода. По стените все още имаше ивици с кръв, която беше придобила мръснокафяв цвят. Гудмън си извади бележника, направи скица на стаята, мина покрай леглото и погледна надолу към очертанията, отбелязани с тебешир. Масата и лампата все още лежаха в ъгъла. Внезапен студ обхвана Гудмън и той го отърси от себе си. В стаята все още се усещаше болка и страх, омраза, ярост и възмездие.
За Гудмън винаги оставаше нещо недовършено, нещо мистериозно около мястото на убийството, едно чувство, че жертвата не е действително мъртва, преди мястото да бъде изчистено и докато цялото насилие не бъде заличено. Очертанието с тебешир на пода изглеждаше като част от личността на жертвата. Такъв радикален край наподобяваше пауза в разговора, докато останалата част от изречението все още виси някъде в стаята, в очакване да бъде произнесено.
Подсъзнателно въображението му рисуваше последните брутални мигове на епископа. И докато Гудмън гледаше сега на жертвата с пълно презрение, се чудеше дали епископ Рашмън е осъзнавал в тези последни секунди, че животът му е бил една лъжа и че е прекрачвал прага на ада.
Гудмън се отърси от мислите си и се насочи към килера. Влезе в него, видя видеокамерата и магнетофона в ъгъла. Опипа халатите, висящи спретнато от закачалките, погледна зад тях, провери чистото желязно шкафче за обувки, чекмеджетата с ризи и фланели. В задната част на килера намери касетките — две купчинки, наредени грижливо до видеото. Бяха може би около трийсет. Очите му проследиха етикетите, проверявайки заглавията, повечето от които имаха етикет „Проповед“ и дата. После, в дъното на купчината, очите му замръзнаха върху едно заглавие.
„Момчетата от олтара. 2/9/83.“
Ето я! Гудмън я погледа няколко секунди, придвижи се назад през редицата с дрехи и хвърли поглед към вратата. Ченгето все още четеше. Сложи си един чифт найлонови ръкавици, върна се до купчинката с касетки, коленичи и внимателно отлепи етикета от касетката и я сложи върху новата касетка, като го заглади с палец. После леко издърпа касетката с момчетата от олтара няколко инча и рязко я измъкна от купчинката. Купчината падна с трясък. Чу как столът на пазача изскърца. Гудмън събори няколко касетки от върха на купчината на земята и пусна новата касетка между тях.
Пъхна касетката с момчетата от олтара под колана си, дръпна потника си върху нея, и коленичи, за да събере падналите касетки. Пазачът се появи на вратата на килера.