Факторът на Хадес

Но имаше задача. Трябваше да остане незабелязана.

На улицата настъпи тишина. Хлебарят падна, но останалите извърнаха погледи и се отдалечиха. Всички, предизвикали вниманието на ужасните гвардейци, се сблъскваха с „неприятности“. От лицето на нещастника течеше кръв. Двама от войниците го подхванаха и го повлякоха нанякъде.

Публичното му арестуване можеше да бъде и просто грабеж. Нямаше как да се узнае. Семейството му трябваше да продаде и последната си дреха, ако искаше да го спаси.

Мина една цяла безкрайна минута. Подобно на затишие пред пустинна буря въздухът беше тежък и зловещ. Малко бе утешението, че този път бяха избрали другиго. Следващия път…

Животът продължаваше. Скоро се възстанови обичайният шум. Хората отново се стълпиха около продавачите. Селянинът взе пари от жената и й подаде портокал. С трепет тя го постави в брезентовата торба до пистолета и се забърза, непрекъснато оглеждайки се за други патрули, но в мислите си все още виждаше разкривеното от ужас лице на горкия хлебар.

Накрая сви по улица Садун, която представляваше просторен бизнесцентър с много по-високи сгради от минаретата на отсрещния бряг на Тигър. Но магазините около широкия булевард предлагаха малко качествени стоки на още по-малобройните купувачи, които можеха да си ги позволят.

Разбира се, туристите вече не посещаваха Багдад, затова когато влезе в модерния хотел Цар Саргон, единственото, което я посрещна, бе пустотата. Някога великолепното фоайе, облицовано в обсидан и хром, сега бе западнало и безлюдно. Хотелът бе проектиран от западен архитект, съчетал културата на древните царства с най-модерните удобства на Запада.

Високият портиер с големи очи и мустаци а ла Садам Хюсеин се караше на отегченото пиколо:

— Какво направи за нас великият ни вожд, Рашид? Кажи ми как геният от Такрит унищожи чуждестранните дяволи и ни направи богати?! — Гърдите му се издуха от ярост: — Толкова богати, че сега с моя докторат съм щастлив да нося тази окъсана ливрея в хотел, в който никой не идва. Децата ми ще имат щастието да живеят един дълъг живот без бъдеще.

Пиколото тъжно отвърна:

— Ще оцелеем, Балшазар. Винаги го правим, а и Саддам не е безсмъртен.

Едва тогава забелязаха старицата, застанала безшумно пред тях. Тя се бе появила толкова тихо — като струйка дим, че за момент пиколото се почувства объркан. Как не я видяха по-рано? Той кръстоса поглед с тъмните очи над забралото. Жената бързо сведе поглед в присъствието на мъже и без съпруг до себе си.

Намръщи се.

Преправи гласа си и сега той прозвуча треперещ и глух, ала арабският бе перфектен.

— Хиляди извинения. Пратиха ме да закърпя Судун.

Почувствал страха й, пиколото си възвърна нормалното презрение към този пол и махна с ръка към сервизния вход.

— Не бива да влизаш във фоайето, старо! Следващия път мини през кухнята. Отзад ти е мястото.

Жената промърмори още извинения, мина покрай портиера. С невидимо движение на ръката тя подпъхна сгъната бележка в изтъркания джоб на ливреята му.

Портиерът не реагира. Вместо това отново се обърна към пиколото.