Дълга целувка за сбогом
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Дълга целувка за сбогом». Краткое содержание книги:
Всичко това го бях виждал. Ако имаше нещо, което Мелани не желае да видя, можеше да е спокойна. Беше ми пред очите, а не го виждах. Пак пуснах записа. Никаква промяна. Вдигнах крака върху канапето и подремнах Около час. Или два. После се изкъпах и поех към съда. Отложих всичко останало и се съсредоточих върху главното — да спася един човек от електрическия стол.
— Онова, което говоря тази сутрин, не е доказателство — заяви Ейб Соколов с такъв глас, сякаш всъщност излагаше именно решаващото доказателство. — То е пътна карта, пътеводител, за да знаете накъде водят доказателствата.
Беше облечен с черен костюм. Чисто черен. Без ситни шарки или райета. В днешно време рядко се срещат черни костюми. И чисто черни вратовръзки. Бяла риза. Лъскави черни обувки. С клюнестия си нос и хлътналите бузи Ейб Соколов приличаше на предприемач от малко градче. Или на екзекутор.
Аз бях в светлокафяво. Рядко го избирам, защото ме слива с пейзажа — светлокестенява коса и светлокафяв костюм на фона на дървената ламперия. Преди време адвокатите винаги предпочитаха респектиращи цветове — сиво или тъмносиньо. Бояха се, че в кафяво приличат на търговци. После психолозите рекоха, че всички сме търговци, а кафявото е дружелюбен цвят. Роналд Рейгън посрещаше чуждестранни държавни глави точно така — на сърдечни едри кафяви карета или райета. Затова и аз избрах за процеса да бъда в дружелюбно кафяво. Джейк Ласитър, приятелят на съдебните заседатели.
Кръволокът Ейб Соколов започна встъпителната си реч меко и сдържано, после бавно взе да набира скорост. Най-напред делово описа предстоящите свидетелски показания. Леко повиши глас, когато заговори за връзката между Мелани и Роджър. Мотивът беше решаващ за обвинението, затова съдебните заседатели трябваше да повярват, че Роджър е бил луд по Мелани, готов на всичко, за да я притежава.
— Ще чуете разказа на мисис Кориган за нейната отдавнашна връзка с обвиняемия — каза Ейб Соколов. — Да, те са имали интимна връзка, когато тя е била още невръстно девойче, а той — практикуващ лекар.
Соколов многозначително поклати глава. Ама че гнусна личност бил този обвиняем. Да посяга на дечица от люлката.
Неколцина заседатели се приведоха напред. Захапаха въдицата. Соколов продължи:
— Връзката свършила, но както често се случва, пътищата им отново се кръстосали. Обвиняемият уговарял мисис Кориган да напусне съпруга си, мъчел се да разпали у нея пламъка, който бушувал в собствените му гърди. Ала тя била непреклонна. Не искала и да чуе. Но неговата маниакална страст, неговата похотливост, неговата порочна натура надделели над разума…
Съдията Крейн ме гледаше въпросително. Можех да възразя, но си мълчах. Вместо да описва свидетелите и доказателствата, Соколов пледираше по самото дело. Съдията сви рамене. Щом бях решил да се правя на фикус в саксия, той нямаше нищо против. Само че аз имах защо да си трая. Ако съдията ми разрешеше да използвам касетата, Соколов току-що си бе изкопал яма.
Не искала и да чуе?
Порочна натура?
За тая работа трябват двама. Или, в случая — трима. В заключителната си реч щях да закопая Соколов със собствените му думи.
— Най-напред той се постарал да спечели доверието на мисис Кориган — продължаваше Соколов. — Както често става в брака, семейство Кориган имало проблеми. Всички ги имаме. Мистър Кориган често отсъствал по работа.
Съпругата му била самотна. Доверила се на обвиняемия, потърсила неговия съвет като професионалист и приятел, без да знае какво зло се таи в неговата душа.
Доста мелодраматично за моя вкус. Но в залата никой не дремеше. Чувах тихото бръмчене на телевизионната камера. Фотографът от вестника щракаше непрекъснато. Журналистите трескаво драскаха из бележниците си всяка пикантна подробност.
— И какво сторил обвиняемият? Посъветвал ли е Филип Кориган да посвети на жена си повече време? Не!
Препоръчал ли е да посетят брачна консултация? Не!
Този обвиняем, който претендирал да бъде семеен приятел, претендирал да лекува и помага, този Велик претендент, непрестанно нашепвал на Мелани Кориган, че трябва да убие съпруга си. Да го убие!
Той помълча, защото много добре знаеше, че мълчанието изписва последното му твърдение с огнени букви. Никой не смееше да се изкашля. Сякаш заседатели, публика и служители бяха затаили дъх едновременно.