Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Мураками размаха ножа.
— Някой друг път — подхвърли и се затича към дъното.
Хвърлих се към сака си. Когато стигнах до него, той вече беше в съблекалнята и бе затръшнал вратата зад себе си. Щеше да е опасно да го последвам сам. По-добре да изчакам Тацу.
Хукнах към входа. Вратата бе залостена с хоризонтални резета с пружини и ми трябваха няколко секунди, докато проуча заключващия механизъм. В средата имаше колело, което не поддаваше. Ето ключалката, натисни първо нея. Натиснах и завъртях. Резетата се дръпнаха.
Отворих вратата. На прага стояха Тацу и още един мъж с извадени пистолети.
— Вътре — посочих с глава. — Може да излезе през задния изход. Има нож.
— Вече съм пратил човек отзад — отвърна Тацу.
Кимна на партньора си и двамата влязоха в доджото. Последвах ги.
Те забелязаха двамата бодигардове на пода, но видяха, че не са в състояние да избягат. Продължихме към дъното на помещението. Видях, че партньорът на Тацу се насочва към банята.
— Не натам — спрях го. — Натам. В съблекалнята. Там има задна врата, все пак може още да е вътре.
Те приклекнаха от двете страни на вратата, вдигнали пистолети на нивото на кръста си в така наречената поза „трето око“, което демонстрираше известна тактическа далновидност. Тацу кимна и партньорът му, който бе откъм бравата, протегна ръка и натисна вратата навътре, докато Тацу се целеше напред. Когато вратата се отвори, той я проследи с поглед и с оръжието си.
Отново кимване. Двамата влязоха вътре. Тацу водеше. Помещението бе празно. Външната врата беше затворена, но резето бе вдигнато.
— Натам — посочих. — Излязъл е оттам — помислих си за другия човек на Тацу, оня, когото бяха пратили отзад. Двамата с Мураками явно са се засекли.
Те отново заеха позиции и излязоха навън. Последвах ги. Зад сградата имаше дворче, задръстено с контейнери за смет, празни кашони и зарязани строителни материали. От едната страна лежеше ръждясал и разглобен котел за парно отопление. На една гофрирана стена насреща беше облегнат хладилник без вратичка — две от лавиците висяха като вътрешности на изкормено животно.
От двора се излизаше на задна уличка. Там намерихме човека на Тацу.
Лежеше по гръб с отворени очи, все още стиснал безполезния си пистолет в ръка. Мураками го бе разпорил и го беше оставил. Земята наоколо бе мокра от кръв.
— Чикушо — чух да ахва Тацу. Майната му.
Той приклекна, за да се увери, че мъжът е мъртъв, после извади мобифона си и заговори по него, докато другият полицай оглеждаше улицата.
Забелязах отсъствието на рани от отбрана по трупа — нямаше следи от порязване по дланите и китките. Даже не беше вдигнал ръце, за да се защити, камо ли да успее да стреля с пистолета си. Нещастникът. Пистолетът може би му бе, вдъхнал прекалено голяма самоувереност. Всеобща грешка. В някои случаи, а тясната уличка явно бе предоставила такъв, острието побеждаваше куршума.
Тацу се изправи и ме погледна. Гласът му беше спокоен, но виждах сдържаната ярост в очите му.
— Мураками ли?
Кимнах.
— Онези вътре негови хора ли са?
Отново кимнах.
— Пред сградата е паркиран голям мерцедес. Предполагам, че е дошъл с него и се е канел да си тръгне с него. Сега ще бъде принуден да разчита на таксита или на обществения транспорт. Не може да е извършил това — посочи поваления полицай, — без да се изцапа с кръв. Ще пратим хора да претърсят района. Може би ще успеем да го открием.
— Съмнявам се.
Ноздрите му се издуха.
— Един от двамата, които видях вътре, ми се стори в достатъчно добро състояние, за да го подложим на разпит — отбеляза Тацу. — И това ще ни бъде от полза.
— Когато пристигнахте, отпред имаше ли някой? — попитах. — Мураками опразни доджото точно преди да се появите.
— Имаше неколцина мъже — потвърди той. — Пръснаха се, щом ни видяха. Няма да ни бъдат от непосредствена полза.
— Съжалявам за твоя човек — не знаех какво друго да кажа.
Тацу бавно наклони глава и за миг лицето му сякаш хлътна.
— Казва се Фуджимори. Беше добър човек, способен, идеалист. По-късно днес ще трябва да съобщя на вдовицата му.
Той се изпъна, като че ли да се вземе в ръце.
— Разкажи ми какво се случи и после бягай, преди да пристигнат другите полицаи.
Обясних му. Слушаше ме, без да ме прекъсва. Когато свърших, ме погледна.
— Довечера в седем ме чакай в чайната „Кристи“ в Хараджуку. Не изчезвай. Не ме карай да те търся.
Знаех „Кристи“, много пъти бях ходил там, докато живеех в Токио.