Преследвана

— Знаеш ли, аз също се затъжих за тунелите. Трябва час по-скоро да се махнем от това място.

После излезе от стаята, последван от близначките, които ми махнаха за довиждане. Велзевул се изниза след тях.

— Хайде, скъпи. — Афродита хвана ръката на Дарий и му помогна да стане от леглото. — Тази нощ няма да се връщаш в стаята си.

— Няма ли? — усмихна й се топло той.

— Няма. Напоследък синовете на Еребус са кът по тия места, затова съм решила да не откъсвам очи… и някои други части на тялото си от теб.

— Ох, ще повърна — казах, но не можах да сдържа усмивката си.

— А ти да се наспиш, чу ли? — обърна се тя към мен. — Ще ти трябват много сили, за да се оправиш с опашката от гаджета, дето те чака. Имам чувството, че Ерик и Хийт ще те изтощят повече отколкото призоваването на елементите.

— Благодаря за загрижеността — извиках ядосано.

— Няма защо. Винаги съм готова да помогна.

— Лека нощ, Жрице. Желая ти спокоен сън — успя да каже Дарий, преди Афродита да го издърпа навън.

Котките им тръгнаха след тях и аз останах сама (най-после) с моята Нала. Въздъхнах и извадих от джоба скритата там бутилка с кръв. Разклатих я, сякаш беше една от онези бутилки със студено безалкохолно в «Старбъкс», и я пресуших на един дъх. Кръвта плъзна по тялото ми като топли пръсти, но не ме зареди с енергията, която очаквах. Явно бях прекалено изтощена. Станах с мъка от леглото, съблякох противния хирургически костюм и зарових из чекмеджето за любимите си боксерки (онези със символа на Батман по тях). Измъкнах и една стара, но чиста тениска. Докато я обличах, случайно мярнах образа си в огледалото и замръзнах на място.

Аз ли бях това? Изглеждах много по-възрастна от седемнайсет. Всичките ми татуировки се виждаха ясно като живо дихание, преминаващо по кожата на вкочанен труп. Бях толкова бледа! Сенките под очите ми бяха зловещи. Позволих на погледа си да докосне раната на гърдите ми. Беше ужасна и много голяма. Простираше се от рамо до рамо през гърдите. Вече не зееше като уста на идиот, но ръбовете й бяха набръчкани и лилави. Пред нея раната на Дарий наистина изглеждаше «драскотина».

Докоснах леко ръбовете и потръпнах от болка. Завинаги ли щеше да остане така възпалено? Знам, че изглежда тъпоумно, но ми се прииска да ревна с глас. Не само защото адът идваше към нас. Не защото Неферет се превръщаше в опасна вещица. Не защото Калона и тя заплашваха да нарушат равновесието между доброто и злото в моя свят. Не защото не знаех какво да правя с Ерик, Хийт и Старк. А защото щеше да ми остане огромен и грозен белег и сигурно повече никога нямаше да мога да облека потник. А какво щеше да стане, ако някога ми се прииска да се покажа гола пред някого? Първият опит беше неприятен, но един ден сигурно щях да си имам сериозно гадже и може би щях да поискам да се съблека пред него. Нормално е, нали? Дълго се взирах в набъбналите червени ръбове на белега и едва успявах да потисна риданията си. Беше голяма грешка.

Окей, сериозно, трябваше да спра да мисля за това и определено трябваше да престана да се гледам гола. Не беше добре за мен. По дяволите! Не беше добре за никого. Отвратена от себе си, навлякох тениската и измърморих: