Пророчеството Венеция
- Автор: Крайстер Сэм
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-158-7
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пророчеството Венеция». Краткое содержание книги:
Широкоплещест мъж с бузесто лице препречва пътя на Вито.
– Аз съм синьор Анчелоти, адвокат на Марио и на комуната. Дайте да видя заповедта.
Протяга дебелата си ръка с добре оформен маникюр.
Карвальо пъха документа в розовата му длан.
– Уверявам ви, че всичко е наред.
Дино Анчелоти поставя очилата си с дебели лещи и черни рамки и настоява:
– Кажете на хората си да спрат веднага. Да не правят нищо, докато не проверя това. – Отдалечава се, като разглежда внимателно документа. – Ако има дори една правописна грешка, бъдете сигурни, че ще ви съдим.
Всички гледат Карвальо. Типично за него, той предпочита да бъде предпазлив:
– Изчакайте!
Полицаите мигновено спират, сякаш играят на замръзванка.
– Изчакайте адвокатът да провери всичко. Имаме достатъчно време.
Докато чакат, една жена със сини дънкови шорти и синьо горнище на бански се приближава към тях по мраморния под. Цифровият апарат в ръката ѝ избръмчава, изщраква и блясва със светкавица.
– Чудесно! – възкликва тя на английски с американски акцент. – Прасета в двореца! Нямам търпение да пусна снимките в нета! – Спира пред Валентина. – Леле каква красавица! Малко кисела, но Исусе, каква великолепна костна структура имаш. Снимала ли си се в порно, мила?
Валентина се опитва да овладее яростта си.
– Не ме снимайте повече.
Жената пред нея се ухилва предизвикателно. Покрита е с татуировки – навсякъде, дори върху лицето ѝ, и лейтенант Мораси не успява да устои на подтика да ги разгледа.
– Ето, ти ми направи снимка тогава. Виждам, че ти се иска – дразни я татуираната фотографка.
Анчелоти се връща, преди да се стигне до ексцесии. Подава заповедта на Карвальо.
– Истинска е. Забавлявайте се, но предупредете децата си да не чупят нищо – тук има много оригинални произведения на изкуството.
Майорът кимва и претърсването започва.
Марио Фабианели наблюдава от върха на стълбите. Научил е, че когато си милиардер, няма закъде да бързаш. Можеш да си позволиш да изчакваш – да си позволиш дори някои дребни загуби, ако е необходимо. Ченгетата ще открият малко марихуана и следи от други леки наркотици. Но да установят кой е притежателят им, виж, това е съвсем друга работа.
Марио слиза по стълбите и подава ръка на доста решителния на външен вид майор на карабинерите:
– Buongiorno, аз съм Марио. – Прави пауза. Нека ченгето осъзнае, че стои пред човек с неограничено богатство и влияние. – Какво ще кажете да поговорим в някоя по-тиха стая? Сигурен съм, че имате въпроси. Нека само да поръчам напитки.
Анчелоти се лепва за шефа си.
– Не сте длъжен да казвате нищо, Марио – предупреждава адвокатът. – Оставете ги да си изгубят времето и да си ходят.
Милиардерът се усмихва:
– Ама аз искам да поговоря с тях, Дино. Скучно ми е, а това обещава да е забавно. Освен това, ако карабинерите имат нужда от помощ, искам да им съдействам по всякакъв начин.
Карвальо го поглежда втренчено. Няма завист. Няма омраза. Само решителност.
– Нещо за пийване и да си побъбрим, би било добре – казва полицаят. – Обичам кафето чисто, а разговорите – честни.
Capitolo XLI
1777 Г.
ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ
На трептящата прасковена светлина на свещта в монашеската килия Томазо Фрасколи се опитва да овладее емоциите си, докато чете писмото, написано от майка му преди две десетилетия.
От монашеското обучение знае много за текстовете. Изборът на хартия, мастилото, писецът, дори предпочетеният шрифт говорят много за автора.
Първото, което му прави впечатление, е това, че материалът, на който е написано писмото, не е евтин. Скъп кремав пергамент, не много по-различен от важните документи, вързани с червена копринена лента, които стоят на величественото бюро на абата.
Второто, което го впечатлява, е това, че текстът е украсен с резки, дебели линии и красиви камшичета, изписани над и под въображаемите, невероятно прави редове, които буквите следват. Стилът е труден за определяне; буквите b, d, h и l са изящно изписани и му напомнят за курсивния шрифт „Бастарда“ от шестнайсети век. Но пък личи и маниеризъм, характерен за стегнатия „Канчелареска“.
Томазо осъзнава, че се вглъбява прекалено много във външния вид за сметка на съдържанието. Трябва да преодолее любопитството си, за да вникне в значението на текста, преди да научи повече за авторката. Накланя пергамента в светлината на свещта и започва да изучава преливащите се букви от черно като пръст мастило, натиска на тънкия, но здрав писец. Това е почерк на изтънчена ръка. Не на обикновена уличница, работеща на пристанището. Майка му сигурно е била една от интелигентните куртизанки, които – както твърдят слуховете – умеят да свирят като ангели и да рисуват като Каналето. А може би се заблуждава. Да, Томазо добре съзнава, че от самото начало му се иска да мисли само най-хубавото за авторката на писмото.