Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-8240-19-Х
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Когато изкуцука от килийката, служеща за тоалетна, стаята му се стори далеч по-малка, отколкото преди. Плътната завеса пред единственото прозорче създаваше мрачна, задушна атмосфера, наситена с дъх на дезинфекция. Озбърн спря, остави бастуна и дръпна завесата. В стаята веднага нахлу ярката светлина на есенния ден. Стиснал зъби от тръпнещата болка в бедрото, той се напрегна, отвори прозорчето и надникна навън. Видя само поредица от покриви, слизащи постепенно надолу, а отвъд тях утринното слънце огряваше кулите на Нотр Дам. Но най-силно го порази свежият въздух, полъхващ откъм Сена. Очарован и ободрен, той вдъхна с пълни гърди.
По някое време през нощта Вера бе дошла да смени превръзките. Бе опитала да му каже нещо, но Озбърн се чувстваше толкова изтощен, че не разбра нищо и веднага заспа. По-късно, когато се събуди и чувствата му постепенно се завърнаха, той започна да размишлява какво да прави с полицията и високия мъж. Но сега цялото му съзнание бе насочено към Ервин Шол. Обзет от ужас пред сукцинилхолина, Анри Канарак се кълнеше, че именно този човек го е наел, за да убие баща му. Доколкото си спомняше, почти в същия момент високият мъж изскочи от мрака и започна да стреля по тях.
Ервин Шол. Къде живееше? Канарак му бе казал и това.
Озбърн се дръпна от прозореца, докуца до леглото, приглади одеялото и седна. Не му харесваше изтощението, което изпитваше след краткото пътешествие до тоалетната и обратно. Сега нямаше сили за друго, освен да седи на ръба на леглото и да диша.
Кой беше Ервин Шол? И защо бе поръчал да убият баща му?
Изведнъж той затвори очи. Все същия въпрос си задаваше от трийсет години насам. Болката в крака бе истинска дреболия в сравнение с онази, която разкъсваше душата му. Спомняше си какво чувство го проряза, когато Канарак призна, че е бил наемен убиец. За миг един цял живот, изпълнен с болка, самота и гняв, се бе превърнал в нещо неразбираемо. Когато се натъкна на Анри Канарак, когато откри къде живее и работи, той вярваше, че Бог най-сетне се е смилил над него и му дава възможност да сложи край на страданията. Но се оказа другояче. Избавлението му бе отнето. Жестоко. Изтънчено. Като майсторско подаване на футболното игрище. И той беше единственият, когото не допускаха до топката от години насам.
Само течението на реката не го излъга. И по-добре да го бе отнесло към смъртта, отколкото обратно към живота, който не му даваше нито миг покой, ден след ден раздухваше яростта и не му позволяваше да обича без ужасния страх, че сам ще унищожи своята обич. Чудовището не бе изчезнало. Просто сменяше формата си. Анри Канарак се превръщаше в Ервин Шол. Този път нямаше даже лице — само име. Колко време трябваше да го търси? Още трийсет години? И ако все пак намереше сили и смелост, за да стори това, ако най-сетне го намереше — тогава какво?
Нова врата, водеща незнайно къде?
Тих шум зад стената го откъсна от размислите. Някой идваше. Той бързо се огледа, търсейки скривалище. Не нямаше къде да се скрие. А пистолетът на Канарак? Къде го бе прибрала Вера? Той пак погледна вратата. Дръжката се завърташе. Нямаше друго оръжие, освен бастуна. Озбърн го стисна и в този момент вратата се отвори.
Вера беше облечена с бяла престилка.
— Добро утро — каза тя. Отново носеше поднос, този път с горещо кафе, кифлички и пластмасова кутия от хладилник, в която имаше плодове, сирене и хляб. — Как се чувстваш?
Озбърн въздъхна и пусна бастуна върху леглото.
— Чудесно. Особено след като вече знам кой ми идва на гости.
Вера остави подноса на масата под прозорчето и се обърна.
— Снощи идваха двама от полицията. Единият беше американец и май те познава доста добре.
— Маквей! — подскочи Озбърн. Боже Господи, значи все още беше в Париж!
— Явно и ти го познаваш.
Усмивката на Вера беше тъничка, почти заплашителна, сякаш всичко това й доставяше някакво безумно удоволствие.
— Какво искаха? — бързо запита той.
— Знаеха, че съм те взела от голф-клуба. Признах за операцията. Питаха къде си. Казах им, че съм те оставила на гарата и че не си искал да ми кажеш къде отиваш. Не знам дали ми повярваха.