Къде отиде тя

— А? Да, да.

Лучано сега придоби замислен вид. Разсеяно разклати бутилката с коняка, за да провери колко от питието е останало в нея, преди да си налее още малко в чашата.

— Не са много хората, които знаят това, но аз имам свое обяснение — заяви той. — Не е кой знае колко различно от това на твоята майка. Когато бях млад, само на седемнадесет, имаше едно момиче, по което бях полудял. Всъщност ми беше братовчедка. И се канехме да избягаме, заради семействата ни, разбираш какво означава това, само че нали едното води до другото и така тя забременя. След което вече нищо не зависеше от мен — нейните родители я държаха заключена, а когато тя роди детето, веднага го изпратиха в някакво сиропиталище. А аз дори веднъж не го видях. Когато си млад, все си мислиш, че ще превъзмогнеш всички тези неща, че даже и да си допуснал грешка, можеш да продължиш нататък. Ала аз така и не успях да забравя какво се случи тогава. И не можех да престана да мисля за това дете. Затова накрая — беше преди петнадесетина години — отидох при родителите на момичето. Те бяха единствените, които знаеха къде мога да го намеря. Дори и самото момиче не знаеше, междувременно те й бяха намерили съпруг в Аржентина, така разрешиха тогава нещата. Родителите й ми казаха: остави тая работа, всичко вече е в миналото, но аз настоявах да узная. Накрая ми казаха името му — Аурелио, така го кръстили — както и един адрес ми дадоха, който се оказа някакъв хотел в Термоли. Когато отидох там и попитах за момчето, препратиха ме в кухнята. Заварих го завряно в един ъгъл, слабоумно се оказа, това веднага си пролича, сам знаеш как изглеждат такива деца. Трябва да ти призная, че още в минутата, в която го видях, си казах, че ще е най-добре веднага да се обърна и да се прибера у дома, като го видях там запряно като животно. Оказа се, че го държали просто така, по милост, като от време на време му възлагали това и онова, ама някоя по-проста работа. Но тогава ме прободе нещо, просто не мога да ти го опиша, все едно че някой ми стисна сърцето, защото, знаеш ли, виждах или усещах може би, че бе мой син. След това започнах редовно да го посещавам, два пъти месечно. Винаги на една и съща дата, понеже той това поне можеше да разбере, пък и му харесваше да е винаги същото. Носех му разни неща, дори му купих малък апартамент, та да не виси в килера, дето му бяха приспособили в хотела, че той по-скоро приличаше на килия. Плащах и на една жена да го държи под око. Ала дори след всичко това не мислех, че той осъзнава какъв бях аз на него, защото беше като малко дете, като бебе дори. Но никога никого другиго не съм обичал така, както него. Това, което ми даваше, не можеше да се сравни с всичките богатства на света. И тогава, един ден, заради нещо съвсем дребно, за някаква топка или за нещо подобно, че може даже и пеперуда да е било, само толкова зная, се затичал да прекоси улицата и една кола го блъснала. Просто така. Когато научих, вече го бяха погребали. Никой дори не се бе сетил да ми се обади. След това за мен вече нищо не е същото.