Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
— Аз пък се чудя за онзи мъж — заговорих за това, което особено ме вълнуваше. — Онзи, по когото мама се е увлякла.
— Така ли? Е, да, разбира се, и това го имаше.
— Знаеш ли кой е бил той? Откъде е дошъл?
— Съжалявам, но за това не мога да ти помогна.
— Искаш да кажеш, че не го познаваш?
— Не мисля, че въобще някой го е познавал, освен твоята майка, разбира се. Хората знаят за него или поне така говорят. Но ти сам знаеш как стават тези работи, как хората обичат да си измислят какво ли не.
— Ама ти наистина ли никога не си се срещал с него?
— Не, не. Не мога да си спомня за такава среща.
— Обаче аз веднъж те чух да говориш за него. Беше тук, на пазара, когато с мама бяхме дошли, за да купим от твоите зеленчуци. Беше в същия ден, когато ми даде монетата.
— Да, помня и това много ме учуди. Не казвам, че не е вярно, но не помня някога през живота си да съм вършил нещо такова.
— Ти ми каза, че монетата носи късмет. И че спряла един куршум да не прониже сърцето ти по време на войната.
— А, това ли било? Само че не може да съм бил аз, защото никога не съм бил на война. Просто не ме призоваха.
— Тогава, какво, да не би да си измислил цялата история? Защото на твоята монета имаше един вдлъбнат белег.
— Сигурен ли си в това? Нали ме знаеш какъв съм. Все обичам да измислям разни трикове. Или може просто ме бъркаш с някого.
Вратата към кухнята отново се отвори и оттам в ресторанта надникна един намръщен, широкоплещест и набит мъж. Погледът му се прикова върху бутилката, оставена върху масата, след което само поклати глава укорително и побърза да се оттегли в кухнята, без да отрони и дума.
За щастие Лучано не го видя.
— Сам виждаш как всичко се преплита — продължи той. — Ти имаш твоята версия, аз пък имам моята. Истината навярно не съвпада нито с едната, нито с другата.
Наля си още малко коняк в чашата.
— Сигурен ли си, че не искаш от това? — попита ме моят домакин, макар че едва сега, за пръв път, се досети да ми предложи.
— Не, наистина, не искам. Но ти благодаря все пак.
Като че ли действително нямаше как да го убедя да приеме моята версия за онези събития.
— Все си мислех, че е бил германец — добавих аз. — Имам предвид любовника на майка ми.
— Германец? Какво те кара да мислиш така?
— Ами онова, което ти й каза в онзи ден. И защото после се случи веднъж да го видя, на излизане от обора. Заради това как изглеждаше. Заради сините му очи.
— Това още нищо не означава. Тук можеш да намериш много хора със сини очи, руси като истински германци. Знаеш, че може да са потомци на норманите, които са минали оттук. Още са запазени основите на църквата, която издигнали в града, сам можеш да ги видиш. Намират се там горе, край древната крепостна порта, останала още от римляните.
— Но аз си го спомням толкова ясно — опитах се да го опровергая. — Той бягаше от обора на дядо. Ти спомена, че дошъл да го търси някой от германското посолство, защото през войната бил дезертьор или нещо подобно.
— Дезертьор? Ама кого ще го е грижа за това толкова години след войната? Виждаш ли някакъв смисъл в цялата тази история? Че той за подобна постъпка би могъл дори за герой да бъде обявен.
Така се озовахме в безизходно положение. Или може би за всичко съм се бил заблуждавал.
— Както и да е, защо ти е нужно сега да разравяш тези толкова стари истории? — попита ме Лучано. — Каквото било, било и си остава там, в миналото. Само си блъскаш главата да размишляваш върху това.
— Просто се надявах най-после да ми се изясни — обясних му аз.
— Знаеш как ни изглежда понякога миналото. Също като жената: отдалеч ни се струва безкрайно приятна, ама като се взреш по-отблизо, започваш да забелязваш куп несъвършенства.
Антонио привърши с подреждането на масите за вечеря.
— Дядо, скоро ще трябва да отворим — напомни му той.