Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
Но Ларн преодоля страха светкавично. Реагира. И го направи бързо и целенасочено. Изтърколи се от Ноона към огъня. Животното — а само животно можеше да е извършило ужасното дело, Ларн беше сигурен в това — би се страхувало от пламъците.
Скачайки на крака, Ларн посегна слепешката към оръжието си, намери го и го грабна. Сам си го беше измайсторил: дълга колкото половин човешки ръст тояга, обработена на огън и удобна за захващане, в чиито краища беше вградено и закрепено по едно острие, дълго един лакът, леко извито и двуостро.
Ларн държеше мечотоягата, както сам я наричаше, с две ръце косо пред себе си и се оглеждаше на всички страни. Беше невъзможно да се открие нещо. Като че ли нощта бе погълнала Земята. Но онова, което скиташе наоколо и беше убило поне единия им фреккойшер, беше още там. Можеше да се чуе. И не изглеждаше гладът му — или пък само желанието му за убиване — да са задоволени.
Откъм тъмнината нахлуха гърлен тътен и дрънчащо дишане, в добавка — звуци, които не можеха да се определят. Нито Ларн, нито Ноона бяха чували някога преди дори и слабо подобие на това.
И крачки. Провлачени, глухи стъпки. Които отиваха наляво, после отново надясно и при това се приближаваха все по-близо и по-близо, без особено бързане, но неотклонно.
— В името на боговете — прошепна Ноона. — Какво ли може да е това?
— Животно — отвърна Ларн кратко и без да се обръща към спътницата си. С присвити очи се взираше в мрака. Все още не виждаше нищо. Но щом забележеше нещо, някакво движение, щеше да реагира незабавно. Размаха оръжието си, все едно че вече е застанал пред някакъв противник. Остриетата в краищата на тоягата хвърляха червеникави отблясъци на светлината на пламъците, сякаш вече бяха опитали кръвта.
— Какво животно? — попита Ноона със затаен дъх.
— Скоро ще узнаем — рече Ларн. Смяташе, че е някаква раса, която не се среща на север.
— Може да е и някой демон, Ларн — продължи с треперещ глас Ноона. — От мрачното царство на Оргуудоо. Ордата може да го е призовала с магии, за да ни преследва и накаже.
Ларн кимна неопределено. Да, подобно нещо можеше да се очаква от шамана и старейшините… Въпреки това не го вярваше твърде много. От една страна, защото вярата му в богове и демони бездруго стоеше на глинени нозе, а, от друга страна, вече надушваше нещото в мрака! И онова, което се промъкваше покрай тях, категорично миришеше като животно, остро и парливо, на екскременти и урина, на кръв и мърша. Притаяваше се, търсеше слабото място на плячката си, изчакваше момента, когато жертвата му ще направи грешка или ще отслаби вниманието си.
Ларн отскочи назад, приземи се до огнището и пъхна едно от остриетата на тоягата си меч в жарта. После започна да бърка вътре като в казан. Горящите главни се разпръснаха наблизо. Нощта малко се поотдръпна, светлият остров порасна.
Погледът на Ларн проникваше на пет-шест лакти по-надалеч, отколкото досега. Достатъчно далеч. Защото видя… нещото. Онова, което допреди два-три удара на сърцето си смяташе за животно.
Стоеше точно там, където отблясъкът на огъня и мракът на нощта преминаваха едно в друго. И не беше животно, в това нямаше и най-малко съмнение.
Ларн не знаеше какво е това, но във всеки случай беше създание, каквото не би трябвало да съществува на света!
Юмруците на Мат стиснаха по-здраво волана на джипа и се опита да концентрира всичкото си внимание в управлението на колата. Не успя. Защото трябваше да мисли за хората.
Човечеството беше преживяло може би най-голямата промяна в историята си. При сблъсъка с кометата беше загубило ролята си на венец на творението. Вече не владееше Земята. Съществуването му се беше превърнало във всекидневна борба за оцеляване сред враждебно настроен свят. И водеше тази борба с най-примитивни средства.
Тъкмо това беше точката, върху която Матю Дракс най-много си блъскаше главата: Хората не бяха продължили да се развиват. Напротив, изглежда, еволюцията се беше обърнала наопаки. Хората, с които Мат Дракс се беше запознал, можеха направо да произлизат от ледниковия период! Бяха… варвари.