Джинджифиловата къща
- Автор: Герхардсен Карин
- Серия: Hammarby #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-443-7
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джинджифиловата къща». Краткое содержание книги:
Ингрид Олсън се прибира от болницата и заварва мъж в кухнята си. За първи път вижда натрапника, но той не представлява опасност — защото е мъртъв. Криминалният следовател Кони Хьоберг приема обаждането. Екипът му идентифицира трупа, който се оказва семеен мъж на средна възраст. Но какво е търсил в дома на Ингрид? И кой го е пребил до смърт? Без заподозрян и без мотив, екипът на Хьоберг е в задънена улица, докато не свързват случая с друго — на пръв поглед случайно — убийство. И не разбират, че са изправени пред сериен убиец с ужасяваща вендета…
„Джинджифиловата къща“ е първата книга от поредицата „Хамарби“ за инспектор Кони Хьоберг и неговия екип. Сюжетът се развива със светкавично темпо и пристрастява. Книга, която се чете наведнъж.
— По същество, ако обичаш — подкани я Хьоберг нетърпеливо.
— Добре, сега. По онова време живеели в доста лош район. Строели къща и щели да се преместят, щом я завършат. Междувременно братът ходел на забавачка. Децата били доста неприятни и майката не ги харесвала. Все се биели и правели поразии, а две се откроявали като особено гадни. Сещаш ли се кои са били?
— Не, кажи ми.
— Ханс и Ан-Кристин.
— Сериозно ли…
— Ханс и Ан-Кристин били тарторите и настройвали групата срещу две от най-смотаните деца — едното било Томас Карлсон, а другото — момиче. И двамата ядели бой всеки ден. Всички участвали. Стафан — също, за голямо разочарование на майка си. Под диктата на „лидерите“ правел каквото му нареждали и не се замислял кое е добро и кое не. На онези две хлапета погаждали всевъзможни гадни номера, кой от кой по-ужасен от предишния. Пребивали ги яко, веднъж почти удавили едното, режели им косата, съдирали им дрехите, оставили едното на улицата пред идваща кола, избивали им зъбите и като връх на всичко прилагали сериозен психически тормоз. Представяш ли си? А са били само на шест години!
— Какъв човек ставаш, ако си подложен на такъв терор? — запита се Хьоберг на глас.
— В малко градче като Катринехолм става следното: веднъж лепнат ли ти „етикет“, няма отърване — обясни Мия. — Най-вероятно издевателствата са продължили и в училище. Продължават до деня, в който не се преместиш. Страшно трудно е да те приемат в групата като равен. Дори да са го започнали онези в забавачката, после другите продължават традицията.
— А Карина Ахонен как се вписва в картинката?
— Тя е от онези, които са дърпали конците. Умна малка кукла. Лично никога не е прибягвала до насилие, но била инициаторът на психическия тормоз. Определяла кой е „добър“ и кой — „лош“, кое е правилно и кое не. Всички — и деца, и възрастни — я обожавали, а всъщност била злодейка: тя оформяла общественото мнение.
— Все едно говорим за мафиотска организация, а не за шестгодишни деца — въздъхна Хьоберг.
— Хората са еднакви. Светът се движи от власт и насилие на всички нива.
— А Лизе-Лот?
— Пълна грубиянка. Глупав лакей, копнеещ за внимание. И тя се е включвала като всички останали, но далеч по-активно.
— Да предположа ли, че Ингрид Олсон не е предприемала нищо?
— И ще си съвършено прав — потвърди Мия. — Майката на Стафан се опитала няколко пъти да разговаря с нея за неприятната атмосфера сред децата, но не срещнала никакъв отклик. Ингрид Олсон смятала, че нейна работа е само да наблюдава децата и да ги поощрява, докато са под нейното ръководство. Грижела се да няма безредици на площадката за игра — и до там. Не можела да контролира какво си говорят децата помежду си. Какво ставало, след като си тръгнат и когато са на улицата, не било нейна отговорност. Според нея децата и родителите трябвало да се оправят помежду си. Горкият Томас бил лишен от всякакви права. Най-после, четирийсет години по-късно, предполагам, че е решил да вземе нещата в свои ръце. Какво друго му оставало?
— Нищо — отвърна Хьоберг.
Томас Карлсон, мъж със средно телосложение, имаше тъй наречения невзрачен външен вид. Кестенявата му коса вече от няколко седмици се нуждаеше от подстригване; носеше сини джинси и синя памучна риза. Хьоберг се представи и седна в стаята за разпити да чака Санден. През цялото време изучаваше мълчаливо заподозрения. Мъжът сякаш не забелязваше внимателния оглед; седеше и се взираше в ръцете си, сложени в скута. Противно на очакванията на Хьоберг нямаше вид на особено изплашен или притеснен. Видът му беше по-скоро отнесен. Тъжните му сини очи и отпуснатата стойка говореха за примирение.
При влизането на Санден той вдигна очи и се поизправи на неудобния стол.
— Томас Карлсон ли се казвате? — започна Хьоберг. — Това е главен инспектор Йенс Санден. Двамата ще ви разпитаме за убийствата на Ханс Ванерберг, Ан-Кристин Уидел, Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон. Познавате ли изброените хора?
Томас вдигна глава и за пръв път го погледна в очите.
— Да — отговори той. — Ходехме в една и съща забавачка.
— Защо ги убихте?
Хьоберг не получи отговор и продължи:
— В момента провеждаме така наречения предварителен разпит. След арестуването на заподозрения винаги провеждаме такъв. После имате право да поискате адвокат. Разбрахте ли ме?