Заразата
- Автор: дел Торо Гийермо, Хоган Чък
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Studio Art Line
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Заразата». Краткое содержание книги:
Всички сенници на прозорците са спуснати.
Всички светлини са загасени.
Всички канали за комуникация мълчат.
Екипите на земята не могат да дадат отговор какво се случва и затова на помощ е извикан екип от центъра за борба с биологичните зарази. Доктор Еф Гудуедър, ръководител на спешното звено, приема обаждането и се качва първи на борда на самолета. Това, което открива, смразява кръвта във вените му.
В една заложна къща в Испански Харлем бившият професор, оцелял след Холокоста, Абрахам Сетракян знае какво се случва и знае, че е настъпил моментът и войната започва…
Започва битка от библейски мащаб, след като вампирски вирус заразява Ню Йорк и продължава да се разпространява по улиците. Еф и Сетракян, заедно с техният разнороден екип, трябва да открият начин да спасят града, преди да стане твърде късно.
Плесна несръчно с кривите си длани и замислено докосна устни с голите върхове на пръстите си.
— Такъв е духът тук. И той е красив. Наистина. Не се подигравам. Чудесно е да вярваш само в онова, в което желаеш да вярваш и да отхвърляш всичко друго. Наистина уважавам скептицизма ви, д-р Гудуедър. И ви казвам това с надеждата, че вие също ще уважите опита ми в тази материя и ще допуснете наблюденията ми до своя високо цивилизован и научен ум.
— Значи твърдите, че самолета… един от тях е бил на него. Този ренегат.
— Точно така.
— В ковчега. В товарния отсек.
— Ковчег, пълен с пръст. Те са от земята и обичат да се връщат в първоначалната си форма. Като червеи. Вермис. Заравят се в земята, за да гнездят. Бихме го нарекли сън.
— Далече от дневната светлина — каза Нора.
— От слънчева светлина, да. Най-уязвими са, когато се превръщат.
— Но вие казахте, че е война на вампири. Но не е ли на вампири срещу хора? Всички тези мъртви пътници?
— Това също ще ви е трудно да го възприемете. Но за тях ние не сме врагове. Не сме достойни врагове. Дори не израстваме до това ниво в очите им. За тях ние сме плячка. Ние сме храна и пиене. Животни в кошара. Бутилки на рафта.
Еф усети, че го побиват ледени тръпки, но бързо се овладя.
— Някой би казал, че това звучи твърде много като научна фантастика, нали?
Сетракян изпъна показалеца си към него.
— Онова устройство в джоба ви. Мобилният ви телефон. Натискате няколко цифри и веднага започвате разговор с човек от другия край на света. Това е научна фантастика, д-р Гудуедър. Сбъдната научна фантастика. — При тези думи Сетракян се усмихна. — Искате доказателство?
Отиде до ниска скамейка, поставена до дългата стена. На нея имаше нещо, покрито с черна коприна и той се пресегна някак странно към него. Изпъна ръка, хвана с два пръста най-близкия край на покривката, като задържа тялото си колкото може по-далече от предмета и дръпна плата.
Стъклен съд за проби, какъвто можеше да се намери във всеки магазин за медицинско оборудване.
Вътре, потопено в мътна течност, плуваше добре запазено човешко сърце.
Еф се спря и го огледа от няколко стъпки разстояние.
— Пълнолетна жена, ако се съди по големината. Здрава. Доста млада. Прясна проба. — Погледна през рамо към Сетракян. — И какво доказва това?
— Изрязах го от гръдния кош на млада вдовица от село край Шкодра в северна Албания, през пролетта на 1971 г.
Еф се усмихна на странното обяснение на стареца и се наведе, за да огледа по-внимателно стъкления съд.
Нещо подобно на пипало със смукател на върха се изстреля от сърцето и се лепна в стъклото, точно където беше окото на Еф.
Той рязко се изправи. Зяпна смразен в стъкленицата.
Нора до него промълви:
— А… какво, по дяволите, беше това?!
Сърцето започна да се движи в серума.
Пулсираше.
Биеше.
Еф видя как сплесканият подобен на уста смукател облиза стъклото отвътре. Погледна към Нора, която се бе втренчила в сърцето. После се озърна към Сетракян, който си стоеше на мястото с ръце в джобовете.
— Оживява се, когато наблизо има човешка кръв.
Еф зяпна в пълно неверие. Приближи се отново. Този път застана отдясно на бледото и лишено от устни смукало. Израстъкът се отлепи от вътрешната повърхност на стъклото… и след това пак се заби срещу него.
— Господи! — възкликна Еф. — Биещият орган плуваше вътре като някаква месеста риба — мутант. — Продължава да живее без… — Нямаше никакъв приток на кръв. Погледна краищата на отрязаните вени, аорта и вена кава.
— Нито е живо, нито е мъртво — каза Сетракян. — Стимулирано е. Човек би могъл да каже, че е обладано, но в буквалния смисъл. Погледнете по-отблизо и ще видите.
Еф се вгледа по-внимателно в пулсиращия мускул. Ударите изглеждаха неравномерни, нищо общо нямаха с нормалния сърдечен пулс. Видя, че нещо се движеше вътре в него. Гърчеше се.
— Онова… червей ли е? — попита Нора.
Тънко и бледо, с цвета на пребледнели устни, пет или седем сантиметра дълго. Виждаше се как обикаля във вътрешността на сърцето като самотен пазач, патрулиращ ревностно в отдавна изоставена база.
— Кръвен червей — отговори Сетракян. — Капилярен паразит, който се възпроизвежда в заразения. Подозирам, въпреки че нямам доказателство, че е проводникът на вируса. Действителният носител на заразата.
Еф поклати глава в неверие.
— А този… смукател?
— Вирусът мимикрира спрямо формата на приемника, въпреки че променя жизненоважните си системи, за да може да се захранва най-добре. С други думи, колонизира и приспособява приемника за собственото си оцеляване. След като в този случай приемникът е плуващ в стъкленица отрязан орган, вирусът е намерил начин да развие собствен механизъм за приемане на храна.