Черният квадрат
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #1
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 9564-729-130-0
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Черният квадрат». Краткое содержание книги:
Погорелов се втрещи.
— Що за ужасни изрази употребявате, гражданко Соя-Серко? — едва можа да промълви. Но „гражданката“ вече се бе превърнала пак в египетска мумия.
През това време се отвори вратата и влезе капитан Грязнов, с когото деляха кабинета:
— Валентин, вика те „шефката“!
Разбира се „шефка“ в отдела наричаха Шура Романова и Погорелов тутакси се изстреля, успявайки да каже:
— Слава, остани с дамата, ей сега се връщам.
Когато вратата след него се затвори, Грязнов подаде на „дамата“ хартийка от цигарена кутия. Тя го погледна изпод вежди, но взе бележката и я прочете. В нея имаше само няколко думи. Алла Александровна се усмихна злорадо, взе химикалка от бюрото, написа нещо на същата хартийка и пак така с усмивка я пъхна в шепата на Грязнов.
9.
Меркулов имаше в производство четиринайсет дела, за които пряко сили намираше време главно за да издейства отсрочка. Едно от тях беше делото за корупция в системата на автотранспортното управление на Мос-съвет. Срокът на разследването бе изтекъл и за да поискаме отсрочка, трябваше съгласно закона да извършим необходимите следствени действия. Именно с тази цел Меркулов бе решил да обиколим комисионните магазини за авточасти.
Върнах се в прокуратурата след блестящото изпълнение на възложената ми задача и бързо написах бележка на моя началник: „Обадих се на Куприянов. Видях Грязнов в една телефонна кабина.“ Меркулов безмълвно драсна клечка кибрит, изгори „рапорта“ ми в пепелника и изсипа пепелта в кошчето за боклук, където вече почиваше прахът на хартийката е неговата бележка.
В кабинета влезе, без да почука, млад мъж, един от шофьорите на прокуратурата, и весело попита:
— Кога тръгваме, другарю началник?
— Веднага, Гена!
В Московската градска прокуратура е същински проблем да намериш кола за излизане по служба. Високите началства ги разграбват от заранта — кой за съвещание в градския комитет, кой за погребението на някой ветеран от прокуратурата. Или пък нечия съпруга спешно трябваше да се разкраси в салон „Чародейка“. Днес Гена имаше почивен ден и се мотаеше из коридорите в търсене на клиент за „черен курс“, та да си набави средства за ремонта на собствения москвич, с който бе дошъл. Така Меркулов има късмет да го срещне и след като се уговори по телефона с шефовете на един автосервиз, нае Гена като личен шофьор за цял ден.
Записахме се при Гарик в журнала за служебни пътувания: „13 ч. 00 мин, Лианозово, комисионния магазин.“ В графата „пристигнал“ сложихме чертичка, тъй като не смятахме да се връщаме в прокуратурата.
— Давай към Южното пристанище, Гена — каза Меркулов, след като се напъхахме в раздрънкания москвич, модел 1965 година.
— Нали казахте в Лианозово, другарю началник?
— Абе сетих се, че в Лианозово черният пазар работи от четири до осем сутринта… — започна Меркулов, но Гена радостно го прекъсна:
— Няма проблем, Южното пристанище е на две крачки!
„Значи Меркулов е замислил поредната «тайна» операция и иска да се откъсне от евентуалната опашка“ — мина ми през ум.
В Южното пристанище ни очакваха. Заместник–директорът на магазина за резервни авточасти — дълъг мършав естонец на име Арво Свенович Линно — даде нареждане на подчинените си и те повлякоха Гена към недостъпното за простосмъртни хранилище на автобогатства. Когато останахме сами, Меркулов тихо поприказва с Линно, след което той отвори задната врата и подвикна нещо на естонски. В кабинета влезе също такъв дълъг и още по-мършав млад естонец, двамата си размениха няколко думи на своя език и после зам.–директорът каза със силен акцент:
— Това е синът ми Гунар. Той ще ви откара където му кажете, Константин Дмитриевич.
Гунар потвърди без никакъв акцент:
— Само да си взема жигулата, вие ме чакайте пред вратата на гаража!
Преди да излезем от сградата, Меркулов отвори чантата си и извади… две стари смачкани бомбета. Нахлупи едното почти до ушите си, след което ми подаде другото и колебливо попита:
— Кой номер носиш?
Нямах представа, защото от десет години ходех гологлав. Поех с отвращение безформения зелен филц и саркастично се поинтересувах: