Дарк Холоу [bg]

Спрях пред главния вход, паркирах и тръгнах нагоре по гранитните стълби. Отдясно на вратата е будката на охраната. Някъде тук старицата бе ударила Джъд по главата, преди да тръгне към смъртта си. Влязох и закрачих към администрацията. На гишето седеше жена в бяла престилка и преглеждаше куп книжа. Зад нея зееше отворена към неголям офис врата — там стените бяха отрупани с подредени на рафтове книги и папки. Администраторката бе млада, обикновена, с пълни, подпухнали бузи и грим на очите, с който лицето й приличаше на карнавална маска. На престилката липсваше обичайната карта с името. Когато се приближих съвсем, забелязах петната по белия плат и разнищената яка. Уилфърд ми бе казал истината — приютът смърдеше на преварени зеленчуци и стара урина, а още по-силно на дезинфектанти, с които очевидно местните хора се опитваха да замаскират вонята. Може би е имала право Емили Уотс, когато е решила да побегне оттук.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита жената на гишето.

Лицето й бе безизразно, но гласът носеше същата интонация както при момчето на Мийд Пейн. От думите лъхаше неприязън и нежелание за каквато и да е помощ.

Казах си името и че полицейският началник Мартъл се е обаждал за мен. Добавих, че искам да говоря с някого относно смъртта на Емили Уотс.

— Съжалявам, но директорът — доктор Райли — е на среща в Огъста и ще се върне утре — отвърна тя.

Сега ми замириса на фалш, а лицето и говореше, че тук не се гледа с добро око на онези, които се интересуват от покойната Уотс.

— Аз обясних на началника Мартъл, че директорът го няма, но вие, изглежда, не сте разбрали — още по-неприязнено добави тя и ме изгледа победоносно.

Сега и гласът, и лицето й бяха вече в унисон — жената видимо злорадстваше, че съм се разкарал напразно.

— Чакайте да позная — рекох аз спокойно, — вие няма да ми разрешите да говоря с когото и да било в отсъствието на директора, самият той не е тук и няма начин да се свържем с него сега, така ли?

— Точно така — усмихнато отвърна тя.

— Ето това се казва гостоприемство — още по-усмихнато изтърсих аз.

Мисълта не й хареса, тя се смръщи и стисна писалката, сякаш искаше да я счупи.

— Тази писалка е направена от чуплива материя — продължих аз дребното си отмъщение и тя позеленя.