Дарк Холоу [bg]

Рут Дикинсън от Корина, стройна русокоса красавица, изчезнала втора — някъде в края на май, малко преди 21-вия си рожден ден. Трета била Луиз Мур от Източен Коринт, последвали я Лорън Трълок от Скохигън и Сара Рейнс от Портланд — всичките през интервал от няколко дни през септември и всичките от красиви по-красиви. Сара била учителка, на 22 години и най-възрастната от всички. Баща й Самюъл Рейнс е съученик на дядо ми Боб Уорън, който пък бил кръстник на Сара. Последна изчезва осемнадесетгодишна студентка на име Джудит Мънди — след като ходила на гости в Монсън в началото на октомври. За разлика от другите тя била обикновено, възпълно момиче, но по онова време полицията, а и обществеността били доста загрижени и никой не обърнал внимание, че по нещо се различава от останалите изчезнали, а и по почерка на извършителя. Защото вече всички се досещали, че случилото се не може да бъде поредица от случайности. Както и в предишните случаи, и за Мънди организирали издирване в северните райони. Доброволно се включили много хора и между тях имало и доста мъже от най-южните части, такива като дядо. Той се присъединил към група, която обикаляла около езерото Себек, на десетина мили източно от Монсън. По това време вече загубвали надежда, че ще я намерят, и участниците малко по малко се разотивали. Останал само дядо.

Същата вечер той отседнал в едно хотелче и отишъл да вечеря в извънградски бар. Имало доста хора, и журналисти, и униформени полицаи. Всички приказвали за едно и също. Дядо си поръчал бира и изведнъж някой зад него попитал:

— Знаете ли за какво е цялата тази дандания?

Дядо се извърнал и видял висок, чернокос мъж с уста като разцепена с нож рана и жестоки, неподвижни очи. Акцентът му напомнял леко на южняшкия или така си помислил дядо ми. Носел тежки черни боти, светлокафяви кадифени панталони и тъмен пуловер, целият осеян с дупки, а отгоре му разкопчан кафяв гумиран шлифер почти до прасците.

— Търсят изчезналото момиче — отвърнал дядо.

Човекът му се сторил подозрителен. Имало нещо нередовно в него. В гласа, в поведението. Сладко-горчиво — така го определи дядо — като сироп, в който е сипан арсеник. Миришел на прясна земя и мухъл и още нещо неуловимо.

— Дали ще го намерят, как мислите? — отново попитал непознатият.

В очите му играели странни огънчета. Дядо помислил за миг, че на онзи му е весело.

— Може би — отговорил.

— Но другите не са намерени, нали?

Сега вече гледал дядо в очите, а лицето му придобило сериозно изражение, ако не смятаме играещите в зениците му пламъчета.

— Не, все още не са ги намерили.

— Вие полицай ли сте?

Дядо кимнал, нямало смисъл да отрича. То си личало достатъчно ясно.