Гладът на лъвчетата [bg]

— Би могъл поне да бъдеш с мене след това у семейство Совело…

— Там ще се отегча още повече, отколкото в кметството!

— Къде ще обядваш тогава?

— Ако огладнея, ще отида у Пауло.

— Без мене?

— Няма да ми бъде за пръв път, нали?

Беше се обърнал към умивалника, за да довърши бръсненето си. Тя гледаше гърба му.

— Нямаш ли лекции днес следобед? — каза тя.

— Не.

— Ще превеждаш ли?

— Може би… Но е толкова горещо! Предпочитам да работя през нощта…

Тя беше обезкуражена. Наистина този човек не се подчиняваше на нищо. „Аз те отклоних от правия път“ — казваше й той гордо. Оттогава тя се луташе. Беше вече десет часът и половина. Време за тръгване.

— Е, добре, аз отивам — каза тя тъжно.

Той я прегърна. Притисната с тая тънка рокля към голото мъжко тяло, тя се съпротивляваше. Той се смееше и закачаше…

— Не, остави ме! — каза тя.

Целуна я продължително по устата. Тя бе разгневена, че й отказа да я придружи. С голямо усилие се изскубна от него и се запъти към вратата.

Улицата бе позлатена от слънцето. Франсоаз избра сенчестата страна и закрачи бързо, защото бе закъсняла. Когато стигна в кметството на VII район, тя се изненада, като видя вътрешния двор, пълен с народ. Подредени към стената в дъното, половин дузина коли развяваха на радиоантените си по едно парче бял тюл. Шест момичета в булчински рокли образуваха центъра на шест семейни кръга, празнично облечени и радостни. Всички бяха млади, но нито една не беше красива. С малки букетчета в ръце, те кокетничеха под воалите, докато майките им с изпитателен поглед бдяха и за най-малката гънка по тоалетите им. Професионални фотографи с апарати през рамо сновяха като акули сред това ято от хамсии. Шареха насам-натам запотени, тромави шаферки и немирни деца шаферчета, които трябваше да се укротяват. Всичко това, каза си Франсоаз, изглежда необикновено целомъдрено и провинциално в сърцето на Париж. Александър имаше право, когато твърдеше, че въпреки големите им претенции французите са си малки буржоа, привърженици на спокойствието, пестеливостта и традицията. Нима само Даниел и Дани от тая група нямаше да се оженят в църква? Франсоаз ги потърси с очи, изкачи стъпалата и влезе в хола на кметството. Външен блясък, монументално стълбище, мозайка в черно и бяло — и те се намираха там, явно съвсем неразвълнувани от този републикански блясък. Отсъствието на Филип и Карол улесняваше сближаването на двете фамилии. С лека гримаса Франсоаз отбеляза, че тъмносинята рокля и шапчицата от полски цветя не правеха майка й по-млада. Ив Мерсие в бисерносив костюм дишаше тежко и си вееше с шапката. Тази очебийна елегантност с контраста си правеше още по-семпъл тъмния тоалет на господин и госпожа Совело, заобиколили дъщеря си, която се усмихваше в своята жълта сламена шапка и бледорозова рокля. До нея Даниел, отпуснат и сериозен, облечен в морскосин костюм, приличаше на важен хлапак при първо причастие. Тук бяха още Жан-Марк, Мадлен, Агнес и няколко други хора, роднини на Совело, които Франсоаз не познаваше. След възклицанията и прегръдките Мадлен попита: