Fortune [bg]

Дори да бях сам, пак щях да се уплаша, но при наличието на сина ми и Хайди ме обзема неподправена паника. Започвам да блъскам по четирийсетте сантиметра стомана, но, както можете сами да се досетите, напълно безрезултатно. Обръщам се — зад нас е почти отвесната шахта на стълбището, после миниатюрната зала за дезинфекция, а след това търкалящият се на земята втори капак, който преди малко падна, оставяйки тунела отворен. Хуквам надолу по стълбището и поглеждам през отвора: никакво съмнение — на стотина метра от мен, в самия край на това подобие на гигантски далекоглед първите отровни изпарения вече се промъкват в аварийния изход и пълзят насам. И им трябва най-много минута, за да стигнат до нас. Ето ни в безизходно положение, попаднали досущ като плъхове в колосален стоманобетонен капан! Опитвам се трескаво да повдигна капака и да го поставя на мястото му, за да спра нашествието на газовете. Напразно. За това са необходими най-малко трима мъже. Нов пристъп на паника, след което възвръщам самообладанието си — камерата и контролния екран! Включвам екрана и на него тозчас се появява изображението на декоративния ров отвън, на чистия въздух…

… и лицето в много едър план на един от пазачите на „Белият слон“, който гледа право в обектива. Мъжът се усмихва — очевидно знае за присъствието ни зад капака. Той вдига ръка и ми посочва с показалец нещо пред себе си, почти в краката му. Насочвам камерата надолу и виждам една дървена греда, поставена под диагонал така, че да залости капака. Мъжът е приклекнал и изпълва целия екран. И продължава да се усмихва. Иронично. После много бавно слага ръце върху гредата и без да бърза, започва леко да я потупва, за да я премести. Гредата се плъзва встрани и пада. Нов знак с ръка: действайте. И след една последна усмивка мъжът се отдалечава. Хуквам нагоре по стълбището, хвърлям се върху капака и този път той се отваря, изрязвайки болезнено ярък кръг светлина в слънчевото синьо небе. Вдигам Марк-Андреа и Хайди до отвора и те скачат на земята. След това на свой ред се измъквам навън, след като хвърлям последен поглед към тунела, от който изпълзяват първите синкави вълма дим. Обръщам се и се озовавам лице в лице с Марк Лаватер. Не успявам да се отърся от изумлението си, когато той с изкривено от гняв и тревога лице се нахвърля отгоре ми: