Дюна [Dune - bg]

Тук стенанието се чуваше по-ясно. То идеше откъм страничния коридор към централното помещение, където бе инсталиран главният защитен генератор в замъка.

С ръка върху копчето на пояса и готов кинжал дукът заобиколи трупа, промъкна се по коридора и надзърна иззад ъгъла към помещението със защитния генератор. Още едно петно се бе проснало на пода на няколко стъпки от него и той отведнъж разбра, че това е източникът на стенанията. Призракът запълзя към него. мъчително бавно, като се задъхваше и стенеше.

Лито преодоля внезапния пристъп на страх, тръгна по коридора и приклекна до пълзящата фигура. Това бе Мейпс — икономката на свободните — с разрошена коса и раздърпано облекло. Матово тъмно петно се спускаше от гърба към подмишницата й. Той докосна рамото й и тя се привдигна на лакти, обърнала към него глава, за да го вижда, с премрежен и пуст поглед.

— Виждам ви — изстена тежко тя. — Убиха… стражата… изпрати… доведат… Тюйк… спасение… господарката… вие… вие… тук… не… — Тя се сгромоляса ничком и главата й тупна върху каменния под.

Лито потърси да напипа пулс по слепоочията. Пулс нямаше. Той погледна петното — тя бе прободена в гърба. От кого ли? Мислите му препускаха. Дали тя не искаше да каже, че някой е убил стражите? А Тюйк — да не би Джесика да е изпратила да го повикат? Защо?

Той понечи да се изправи. Някакво шесто чувство го предупреди. Стрелна ръка към копчето на защитното поле — много късно. Вцепеняващ удар отблъсна ръката му встрани. Той усети болка и видя, че от ръкава му стърчи стреличка, почувствува как парализата плъзва нагоре по ръката. Струваше му огромно усилие да повдигне глава и да погледне по коридора.

В отворената врата на помещението с генератора стоеше Юи. По лицето му хвърляше жълта светлина единична, по-ярка суспенсорна лампа, увиснала над вратата. В помещението зад него цареше тишина — никакъв звук от генераторите.

„Юи!“ — помисли си Лито. — „Той е изключил генераторите на замъка! Сега сме без никаква защита!“

Юи закрачи към него, слагайки в джоба си миниатюрен стреломет.

Лито откри, че все още е в състояние да говори, и промълви:

— Юи! Как? — След това парализата стигна до краката му и той се свлече на пода с гръб, опрян о каменната стена.

Лицето на Юи имаше тъжно изражение, когато той се наведе и пипна челото на Лито. Дукът откри, че усеща докосването, ала то бе далечно и… притъпено.

— Наркотикът по върха на стреличката е селективен — обясни Юи. — Вие можете да говорите, ала не ви препоръчвам да го правите. — Той огледа залата и отново се наведе над Лито, извади стреличката и я захвърли настрани. Стрелата издрънча на каменния под, но звукът бе слаб и далечен за слуха на дука.

„Невъзможно е да е Юи“ — помисли си Лито. — „У него е заложена повелята.“

— Как? — прошепна Лито.

— Съжалявам, скъпи ми господарю, но съществуват неща, които са много по-важни от това — той докосна диамантената татуировка на челото си. — Самият аз намирам, че е много странно — да, пълно незачитане на моето трескаво съзнание, — но имам желание да убия човек. Да, аз наистина желая това. И нищо няма да ме спре да го сторя.