Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Един мъж вървеше така бързо покрай оградата, че хората се обръщаха да го гледат.
— Виж онова муле! — каза Соумс. — Само луд може да бърза така в тая жега!
Погледна я; тя се бе обърнала изведнъж.
— О! — каза Соумс. — Та това е нашият приятел Пирата!
Остана неподвижен, презрително усмихнат; усещаше, че Айрин също не мръдва и не се усмихва.
„Дали ще му кимне?“ — помисли си той…
Но тя не кимна.
Босини стигна до края на оградата и тръгна между столовете като хрътка. Видя ги, спря се изведнъж и свали шапка.
Все така усмихнат, Соумс също свали своята.
Босини се приближи страшно уморен, като човек след тежко физическо усилие; по челото му се стичаха капки пот, а усмивката на Соумс сякаш казваше: „Тежки часове си изкарал, приятелю!…“
— О, и вие ли сте в парка? — запита той. — А ние мислехме, че презирате такива празни занимания.
Босини сякаш не го чу; отговорът му беше към Айрин:
— Бях у вас, надявах се да ви намеря там.
Някой потупа Соумс по гърба и го заприказва; докато разменяше през рамо две-три най-незначителни думи, той пропусна отговора на Айрин, но в същото време реши.
— Тъкмо се прибираме — каза той на Босини; — елате да вечеряме у нас.
В поканата му прозвучаха странно предизвикателство и, още по-странно, вълнение. „Не можеш да ме измамиш — казваха сякаш изражението и гласът му, — но виждаш ли… аз имам доверие в теб… не се страхувам!“
Тръгнаха заедно към Монпелие Скуеър; Айрин беше между двамата. В многолюдните улици Соумс минаваше напред. Не се вслушваше в разговора им; странно решение да проявява доверие ръководеше дори несъзнателното му поведение. Той си казваше като картоиграч: „Не смея да изоставя тая карта… трябва да опитам и нея, каквото и да ми донесе. Нямам кой знае колко възможности“
Облече се бавно. Чу я да излиза от стаята си, да слиза по стълбите и цели пет минути още се въртя в своята гардеробна. После тръгна към долния етаж, като затръшна умишлено вратата, за да ги предупреди, че идва. Намери ги застанали до камината: може би са разговаряли, може би — не можеше да разбере.
През цялата вечер игра ролята си в тази комедия — много по-дружелюбен към госта от всеки друг път; когато най-после Босини си тръгваше, му каза:
— Елате пак, и то по-скоро; Айрин обича да разговаря с вас за къщата!
В гласа му звучаха отново странното предизвикателство и още по-странното вълнение; но ръката му беше студена като лед.
Верен на решението си, отвърна глава, докато те се сбогуваха; не погледна жена си когато, застанала под висящата лампа, тя пожела на госта лека нощ… Не погледна златистата коса, която блестеше под светлината, нито усмихнатите тъжни устни, нито израза в очите на Босини, който я гледаше, както куче гледа своя господар.
И си легна уверен, че Босини е влюбен в жена му.
Лятната вечер беше задушна, толкова задушна и тиха, че през широко отворените прозорци нахлуваше само още по-тежка задуха. Той лежа така с часове, заслушан в дишането на жена си.
Тя можеше да спи, а той трябваше да лежи буден. И докато лежа буден, затвърди решението си да играе ролята на спокоен и доверчив съпруг.
На разсъмване се измъкна от леглото, мина в своята гардеробна и се наведе през отворения прозорец.
Не можеше да се диша.
Припомни си една нощ от преди четири години — два дни преди брака му; гореща и задушна като тази.
Припомни си как се бе изтегнал на своя тръстиков шезлонг пред прозореца във всекидневната си, на Виктория Стрийт. В една странична уличка долу някакъв мъж блъскаше вратата, една жена изкрещя; припомни си, сякаш ги чуваше и сега, шум от сборичкване, затръшване на вратата, а после — гробна тишина. В призрачното, вече ненужно осветление от уличните лампи се показа подранила поливачка, която измиваше уличната смет; и сега сякаш чуваше бръмченето й, все по-близко и по-близко, докато накрая отмина и заглъхна.
Наведе се още повече от прозореца на своята гардеробна към дворчето долу, видя да просветват първите утринни зари. Очертанията на тъмните стени и покриви се замъглиха за миг, после изпъкнаха ярко.
Припомни си как лампите избледняха в оная нощ по Виктория стрийт; как се облече набързо и изхвръкна на улицата, как покрай домовете и уличните градинки, стигнал до нейната улица, застана пред фасадата на малката къща, безгласна и сива като лице на мъртвец.
И изведнъж в съзнанието му прелетя — сякаш хрумване на болник: „А какво ли прави той, който е влюбен в жена ми… Може би дебне нейде наблизо, търси я, както я търсеше днес. Наблюдава моя дом!“
Промъкна се крадешком през площадката на стълбището до предните стаи на къщата, отдръпна безшумно щорите и вдигна прозореца.