Степния вълк

— Правилно? О, не! — извиках аз отчаяно. — Боже мой, разбира се, не, всичко това е грешно, така адски тъпо и лошо! Аз съм животно, Моцарт, едно глупаво зло животно, болно и покварено и вие имате право, хиляди пъти. Но що се отнася до това момиче, то само бе пожелало така, аз изпълних единствено неговото собствено желание.

Моцарт се разсмя беззвучно, но все пак имаше голямата добрина да изключи радиото.

Моята защита на мен самия ми звучеше още доверчиво и като че ли можеше да й се повярва. Но тя беше наистина глупава. Някога, когато Хермине, така си спомних изведнъж, ми бе говорила за времето и вечността, аз веднага бях готов да погледна на нейните мисли като отражение на моите собствени. Но че мисълта да бъде убита от мене, собственото хрумване и желание на Хермине ни най-малко не бе повлияно от мене, аз възприемах за естествено. Защо обаче тогава не приех просто тези ужасни и толкова отчуждаващи мисли и не им повярвах, но дори предварително ги отгатнах? Може би все пак защото те бяха мои собствени? И защо погубих Хермине тъкмо в момента, когато я намерих гола в прегръдките на другия? Беззвучен, смехът на Моцарт бе пълен с премъдрост и сарказъм.

— Хари — каза той, — вие сте шегобиец. Трябваше ли наистина това хубаво момиче да няма какво друго да пожелае от вас освен едно пробождане с нож? Другиму разправяйте това! Е, поне здравата сте го проболи, бедното дете е мъртво! Сега навярно би било време вие да си изясните последиците от вашата галантност към тази дама или искате да се измъкнете от последствията.

— Не — извиках аз, — нима не разбирате нищо? Аз не искам да се измъквам от последствията. Аз не жадувам нищо друго, освен да изкупя вината си, да я изкупя, да я изкупя, да сложа главата си под брадвата, да се оставя да бъда наказан и унищожен.