Степния вълк
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Степния вълк». Краткое содержание книги:
Пътят на примирението е изобразен като гибелен.
Къде аутсайдерът Халер може да се докосне до обществото? Вече не и в професорския дом, само старата кръчма остава убежище за единството на огорчените, самотните и нещастните за час или два, където се залъгват до следващата вечер. Драмата на Хари е болест на времето — Хесе подчертава това, пътят към хуманността е мъчителен.
Цялата му проницателност е насочена към себе си.
Вглеждането в собствената същност е болезнено, но едновременно упойва болките, причинени от света.
От безкрайния поток на изкушенията, на пороците, на примамките отново изплувах нагоре тих, мълчалив, подготвен, наситен със знания, мъдър, дълбоко опитен, съзрял за Хермине. Като последна фигура в моята хилядолика митология, като последно име в безкрайната редица изплува тя — Хермине, а едновременно се върна съзнанието ми и сложи край на любовната приказка, защото аз не исках да я срещам тук, в здрача на едно вълшебно огледало, на нея принадлежеше целият Хари. Ох, сега аз ще преустроя играта с моите фигури така, че всичко да се насочи към Хермине и да се сбъдне.
Течението ме бе изхвърлило на брега, отново стоях в смълчания коридор на театъра. Какво сега? Посегнах към фигурките в моя джоб, но този порив още преди да го осъществя бе угаснал. Неизчерпаем, светът на безкрайните врати, на надписите и магическото огледало ме обграждаше. Безволев, аз прочетох следващия надпис и изтръпнах.
беше написано там. Трепвайки бързо, само за секунда в мене светна картината на един спомен: Хермине край масата в ресторанта, изведнъж забравила за вино и ястия, потънала в задълбочен разговор, със страшна сериозност в погледа да ми казва, че тя ще ме накара да се влюбя в нея, за да бъде убита от моята ръка. Тежка вълна на страх и тъмнина обля сърцето ми, неочаквано всичко отново се яви пред мене, неочаквано дълбоко в душата си отново почувствах беда и нещастие. Отчаян, посегнах към джоба си, за да извадя фигурите, да се опитам да направя магия и възстановя реда на моята шахматна дъска. Но в него вече нямаше никакви фигури. Вместо фигурите извадих от джоба си един нож. Смъртно уплашен, затичах през коридора покрай вратите, внезапно се възправих пред огромното огледало, вгледах се в него. В огледалото се виждаше огромен, висок колкото мене, красив вълк. Стоеше тихо, гледаше плахо с неспокойни очи. Той ме погледна с искрящи присвити очи, усмихваше се малко, така че муцуната му леко се отвори и за миг се провидя червеният език.
Къде беше Пабло? Къде беше Хермине? Къде беше мъдрият човек, който така хубаво разправяше за изграждането на личността?
Още веднъж погледнах в огледалото. Бях полудял. Зад високото стъкло нямаше никакъв вълк, който да върти език в муцуната си. В огледалото се виждах аз, виждаше се Хари със сиво лице, изоставен от всички игри, уморен от всички пороци, ужасно блед, но все пак още човек, все още някой, с когото може да се разговаря.
— Хари — казах аз, — какво правиш тука?
— Нищо — отвърна той от огледалото, — само чакам. Чакам смъртта.
— Че къде е смъртта? — попитах аз.
— Тя идва — каза другият.
И аз чух от празните зали във вътрешността на театъра да звучи музика, красива и страховита музика; онази музика от „Дон Жуан“, която придружава появата на Каменния гост. В тази призрачна сграда ледените звуци ехтяха ужасяващо, сякаш идваха отвъд, от безсмъртното.
„Моцарт“ — помислих си аз и с това име, като със заклинание, извиках най-милите и най-възвишените картини на моя духовен живот.
Тогава зад мене проехтя смях, ясен и ледено студен, смях от един недоловим за човека отвъден свят на изстраданото, роден от божествен хумор. Аз се обърнах смразен и изпълнен с блаженство от този смях и тогава се зададе Моцарт, усмихнат мина покрай мене, спокойно и бавно стигна до една от вратите, отвори я и влезе, а аз любопитен го последвах — бога на моята младост, който през целия ми живот беше цел на моята любов и обожание. Музиката продължи да звучи. Моцарт стоеше облегнат на парапета на ложата, от театъра не се виждаше нищо, мрак изпълваше безграничното пространство.
— Вие виждате — каза Моцарт, — че може да мине и без саксофон, при все че аз естествено не бих искал да засегна много този фамозен инструмент.
— Къде сме? — запитах аз.
— Ние сме на последното действие на „Дон Жуан“. Лепорела е вече на колене. Една превъзходна сцена и музиката е приятна за слушане — е, да, макар и да има в себе си още много човешко, в нея вече се долавя отвъдното, смехът, нали?