Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
В сряда бе партито, което Хари организираше. Не бях говорила с Лили от неделя, но бях сигурна, че семейството й е научило за смъртта на Сол. Все пак той работеше за тях от цели двайсет и пет години. Изпитвах ужас от срещата с тях. Мъчно ми беше за Хари, който се отнасяше към персонала си като към членове на семейството. Питах се дали ще успея да скрия онова, което знам.
Когато таксито завиваше по Шесто Авеню, видях, че продавачите се готвят да затварят и спускат металните решетки с надеждата да се предпазят от крадци. В бижутерските магазини обикновено прибираха всичко от витрините. Чак сега осъзнах, че се намирам в сърцето на квартала на диамантите. Докато слизах от таксито, забелязах някакви мъже, застанали на групи на тротоара, облечени в черни палта, нахлупили високи филцови шапки с малки периферии. Черните бради на някои бяха прошарени и толкова дълги, че стигаха до гърдите.
„Готъм Бук Март“ бе в началото на улицата. Промъкнах се сред мъжете и влязох в сградата. Фоайето, също като във викторианска къща, бе тясно, застлано с малък килим и водеше към втория етаж. От лявата страна по две стъпала се озоваваш в книжарница.
Подът бе дървен, по ниския таван бяха монтирани отдушници. В края се виждаха врати към други помещения. Лавиците от долу чак до горе бяха натъпкани с книги. На всяка крачка бяха натрупани купове, които заплашваха да се прекатурят, а тесните пътеки бяха пълни с клиенти, които неохотно ми сториха път да се промъкна и отново се нагласиха удобно, сигурно без да пропуснат и ред от книгите, които четяха.
Лили бе в най-крайната стаичка, облечена в палто от червена лисица и плътен вълнен чорапогащник. Беше потънала в разговор със съсухрен възрастен господин, наполовина на нея. Непознатият беше облечен със същото черно палто и шапка като мъжете навън, но нямаше брада. Мургавото му лице бе прорязано от дълбоки бръчки. Заради дебелите очила в златни рамки очите му изглеждаха огромни и проницателни. Двамата с Лили бяха странна двойка.
Щом ме видя, тя положи длан на ръката на възрастния господин и му каза нещо. Той се обърна към мен.
— Кат, запознай се с Мордекай — представи го тя. — Стари приятели сме и той знае много за шаха. Можем да обсъдим проблема с него.
Реших, че има предвид Соларин. Само че през последните дни бях научила някои неща и за мен беше по-важно да дръпна Лили настрани, за да поговорим за Сол, преди да се отправя към бърлогата на лъва.
— Мордекай е гросмайстор, въпреки че вече не играе — продължи Лили. — Той е мой треньор за турнира. Много е известен. Писал е книги за шаха.
— Ласкаеш ме — отвърна скромно Мордекай и ми се усмихна. — В интерес на истината си изкарвам прехраната като търговец на диаманти. Шахът е само хоби.
— Кат беше с мен на мача в неделя — обясни Лили.
— Аха — кимна Мордекай и ме погледна по-внимателно. — Ясно. Значи сте свидетелки на събитието. Дами, каня ви на чай. Малко по-надолу има едно местенце, където можем да поговорим.
— Ами… не ми се иска да закъснеем за вечерята. Бащата на Лили ще остане много разочарован.
— Настоявам — отвърна Мордекай все така мило, но твърдо. Хвана ме за ръка и ме поведе към вратата. — И мен ме чакат неотложни ангажименти тази вечер, но ще съжалявам искрено, ако пропусна разказа ви за тайнствената смърт на гросмайстор Фиск. Познавах го добре. Надявам се вашето мнение да е по-умерено, защото… моята приятелка Лили представи нещата доста драматично.
Притеснихме хората, докато излезем във фоайето. Наложи се Мордекай да пусне ръката ми, докато се провирахме по тесните пътеки след Лили. С огромно облекчение излязох от препълнената книжарница на чист въздух. Мордекай отново ме хвана за ръка.
Повечето търговци на диаманти се бяха разотишли и лампите в магазините им бяха загасени.
— Лили спомена, че сте компютърен специалист — отбеляза Мордекай и ме поведе по улицата.
— Интересувате ли се от компютри? — попитах.
— Не бих казал. Впечатлен съм от всичко, което може да се направи с тях. Аз съм по-скоро човек на формулите. — След тези думи той се закиска доволно и лицето му грейна. — Едно време бях математик. Казвала ли ви е Лили? — Той се извърна през рамо към Лили, ала тя поклати глава и ни настигна. — Един семестър бях студент на хер професор Айнщайн в Цюрих. Беше толкова умен, че никой от нас не разбираше и дума. Случваше се дори да забрави за какво говори и започваше да се щура безцелно из стаята, но никога на никой не му хрумна да се разсмее. Много го ценяхме.