Осем

В СРЯДА ВЕЧЕРТА СЕ КАЧИХ НА ТАКСИ за срещата си с Лили Рад на адреса, който ми беше дала: Четирийсет и седма улица между Пето и Шесто Авеню. Мястото бе „Готъм Бук Март“ и никога досега не бях чувала за него.

Следобеда на предишния ден, вторник, Ним ме откара с колата си в града и ми предаде бърз урок какво да направя с вратата на апартамента, за да разбера след това дали някой е влизал в мое отсъствие. Като важна част от заминаването за Алжир той ми даде специален телефонен номер, чрез който можех да се свързвам с компютъра му по всяко време. (Страхотен жест от страна на човек, който не признава телефоните!)

Ним познаваше някаква жена там, Мини Ренселаас, вдовица на покойния холандски консул в Алжир. Тя очевидно бе богата и имаше връзки, които можеха да ми бъдат от полза, в случай че се нуждая от нещо. Сдобила се с тази информация, аз неохотно се съгласих да съобщя на Луелин, че ще се опитам да открия фигурите от „Шаха Монглан“. Беше ми неприятно да го лъжа, ала Ним ме убеди, че да открия проклетия шах е единственият начин да си осигуря спокойствие. А също и дълъг нормален живот.

От три дни вече се тревожех за още нещо, освен за живота си и по всяка вероятност за несъществуващия шах. Измъчваше ме мисълта за Сол. В пресата не се споменаваше и дума за смъртта му.

Във вестника от вторник прочетох три статии за Обединените нации, но те бяха посветени на глада в световен мащаб и на войната във Виетнам. Не се споменаваше и дума за труп, открит върху каменния блок. Кой знае, може никой да не е влизал да чисти в Залата за медитация. Въпреки това ми се струваше неестествено. За Фиск се споменаваше бегло в един от репортажите, посветени на шахматните турнири; нямаше и намек, че не е починал от естествена смърт.