Кехлибареният далекоглед

— Как ще разберете, когато стигнете до мястото, където трябва да идете? — попита Уил.

— Предполагам, че ще ни кажат — заяви духът без капка съмнение. — Там ще отделят грешниците от праведните, това е сигурно. Сега вече е късно за молитви. Трябваше да го правите, докато бяхте живи. Вече няма полза.

Беше съвършено ясно към коя група се причислява той самият, както и това, че не очаква тя да е голяма. Другите духове го слушаха с тревога, но той беше единственият им водач и не им оставаше друго, освен да го последват без много приказки.

Всички се повлякоха отново под смраченото небе, което беше добило цвета на мътна стомана. Живите се озъртаха на всички страни с надеждата да зърнат нещо ярко и весело, но ги очакваше разочарование. Най-сетне някъде в далечината се появи малка искрица и се понесе към тях. Лейди Салмакия пришпори кончето си с радостен възглас.

Двамата шпиони размениха няколко думи и се върнаха при децата.

— Нататък има някакъв град — съобщи Тиалис. — Има вид на бежански лагер, но явно е там от много векове, защото изглежда много стар. А отвъд него се простира море или езеро, но е забулено в мъгла. Чух крясъците на птиците. И всяка минута пристигат все нови и нови хора от всички посоки. Хора като тези тук, духове…

Самите духове го слушаха, макар и без особено любопитство. Имаха вид на хора, изпаднали в транс, и Лира изпитваше желание да ги разтърси, да ги принуди да се борят, да търсят изход.

— Как да помогнем на тези хора, Уил? — попита тя.

Момчето нямаше представа. Продължиха нататък, докато забелязаха някакво движение в далечината. Пред тях се издигаше мръсносив дим, от който картината като че ставаше още по-мрачна, а към него от всички страни прииждаха хора, по-точно духове — на върволици, по групи, по двойки и сами, но всичките с празни ръце. Стотици и хиляди мъже, жени и деца, които пъплеха през равнината към източника на пушека.