Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Тя със злобна наслада бе изслушала всички „правдиви“ словоизлияния на Пьотър Степанович, който очевидно играеше роля (тогава още не знаех каква, но ролята бе очевидна и дори твърде нескопосано изиграна).
— Напротив — продължаваше тя, — аз съм ви твърде благодарна, че заговорихте; без вас тъй и нямаше да науча. За първи път от двайсет години ми се отварят очите. Николай Всеволодович, вие току-що казахте, че сте били специално известен: да не би Степан Трофимович и на вас да е писал нещо от тоя род?
— Аз получих от него едно най-невинно и… и… крайно благородно писмо…
— Вие се затруднявате, търсите думите — достатъчно! Степан Трофимович, аз очаквам от вас една изключителна услуга — обърна се тя изведнъж към него с припламващ поглед, — бъдете тъй любезен още сега да ни напуснете, а занапред не прекрачвайте прага на моя дом.
Моля да си спомните за одевешната „екзалтация“, която още не бе преминала. Вярно, виновен си беше Степан Трофимович! Но кое ме смая най-много тогава: това, че той с удивително достойнство понесе и „изобличенията“ на Петруша, когото дори не се опита да прекъсне, и „проклятието“ на Варвара Петровна. Отде се взе у него толкова кураж? Разбрах само едно, че бе безспорно и дълбоко обиден от одевешната първа среща с Петруша, именно от одевешната прегръдка. Това бе дълбоко и вече истинско страдание поне в неговите очи, за неговото сърце. В момента го измъчваше и друго, а именно собственото му убийствено съзнание, че е изподлярствал; впоследствие самият той ми го беше признал с цялата си откровеност. А истинското, безспорното страдание е способно понякога да направи солиден и устойчив дори един феноменално лекомислен човек, та макар и за известно време; нещо повече, истинското, същинското страдание кара понякога дори глупака да поумнее, също тъй, разбира се, временно; такова си му е свойството на страданието. А щом е тъй, какво можеше да стане с човек като Степан Трофимович? Цял поврат — разбира се, също само за известно време.
Той с достойнство се поклони на Варвара Петровна и не промълви нито дума (вярно, че друго и не му оставаше). И вече съвсем тръгна да си върви, но не се сдържа и отиде при Даря Павловна. Тя, види се, го е предчувствала, защото тутакси изплашено заговори, сякаш бързайки да го изпревари.
— Моля ви, Степан Трофимович, не казвайте нищо, за бога — почна тя развълнувано, припряно и с мъчителна гримаса на лицето, протягайки му бързо ръка, — бъдете сигурен, че аз все тъй ви уважавам… и все тъй ви ценя, и… вие също не мислете лошо за мен, Степан Трофимович, и аз много, много ще ценя това…
Степан Трофимович дълбоко, дълбоко се поклони.
— Твоя воля, Даря Павловна, ти знаеш, че в цялата тази работа имаш пълна свобода! Имала си и я имаш и сега, и занапред — тежко заключи Варвара Петровна.
— Ха, чак сега всичко разбирам! — удари се по челото Пьотър Степанович. — Но… но в какво положение изпадам сега аз, а? Даря Павловна, моля за извинение!… Как ме нареди ти мене с всичко това, а? — обърна се той към баща си.
— Pierre, ти би могъл да потърсиш и по-други изрази към мен, не е ли тъй, друже мой? — съвсем тихо промълви Степан Трофимович.
— Не викай, моля те — замаха Pierre с ръце, — повярвай ми, че всичко това са стари, болни нерви и викането нищо няма да помогне. Ти по-добре ми кажи друго, нима не можеше да предположиш, че аз още с идването си ще заговоря; как тъй не ме предупреди?
Степан Трофимович внимателно го изгледа:
— Pierre, ти, който толкова много знаеш за това, което става тук, мигар наистина нищичко не си знаел, не си чувал за тази работа?
— Какво-о-о? Ама че хора, а! Значи, не стига, че сме стари деца, ами на туй отгоре сме и лоши деца? Варвара Петровна, чухте ли го какво каза?
Вдигна се шум; но тук изведнъж стана такова едно нещо, което пък никой не можеше да очаква.
VIII
Преди всичко ще спомена, че през последните две-три минути Лизавета Николаевна бе обзета от нещо ново; тя бързо си шушукаше нещо с маман и с Маврикий Николаевич. Лицето й бе тревожно, но същевременно изразяваше решителност. Най-сетне тя стана от мястото си, явно бързайки да си отиде, подканяйки да побърза и маман, която Маврикий Николаевич вече вдигаше от креслото. Но, види се, не им бе съдено да си отидат, без да изгледат всичко до края.
Шатов, напълно забравен от всички в своето кьоше (недалеч от Лизавета Николаевна) и, изглежда, без и той да знае защо седи и не си отива, внезапно стана от стола и през цялата стая с бавна, но твърда крачка се запъти към Николай Всеволодович, гледайки го право в очите. Онзи още отдалеч забеляза приближаването му и се поусмихна; но когато Шатов съвсем го доближи и спря пред него, престана да се усмихва.