Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Последния път, когато си имах работа със студенти, двамата с Хамиш бяхме колеги в „Ол Соулс“. — Матю се извърна, опитвайки се да скрие нервната си възбуда. — Лабораторията ми подхожда повече.
Дръпнах ръката му и го накарах да спре. Накрая той ме погледна в очите.
— Научи Джак на какви ли не неща. Ани също — казах аз и си спомних как се беше държал с двете деца, които живееха с нас в елизабетински Лондон.
— Онова беше различно. Те бяха... — Гласът на Матю замря и през очите му мина сянка.
— От семейството?
Зачаках отговора му. Той кимна неохотно.
— Студентите искат същото като Ани и Джак — внимание, честност и вяра в тях. Ще се представиш блестящо. Обещавам ти.
— Бих се задоволил и с адекватно — промърмори Матю и огледа коридора. — Ето я и лабораторията на Кристофър. Да вървим. Закани се да анулира картата ми, ако закъснея.
Крис отвори вратата. Беше явно раздразнен. Матю я задържа отворена с крак.
— Още една минута, Клермон, и щях да започна без теб. Здрасти, Даяна — поздрави ме той и ме целуна по бузата. — Не очаквах да те видя тук. Защо не си в „Бейнеке“?
— Имам специална доставка. — Посочих към чантата и Матю ми я подаде. — Листът от Ашмол 782, забрави ли?
— О, вярно. — Крис като че изобщо не проявяваше интерес. Двамата с Матю явно се бяха съсредоточили върху други въпроси.
— Обещахте ми — напомних.
— Да. Ашмол 782. — Крис скръсти ръце на гърдите си. — Къде е Мириам?
— Предадох поканата ти и ще ти спестя отговора й. Ще дойде, когато — и ако — пожелае. — Матю вдигна картата си. Дори от „Човешки ресурси“ не бяха успели му направят лоша снимка. Приличаше на модел. — Аз съм официално служебно лице, поне така ми казаха.
— Добре. Да вървим. — Крис взе бяла престилка от закачалката и я наметна на раменете си. Подаде друга на Матю.
Той я изгледа със съмнение.
— Няма да нося такова нещо.
— Както искаш. Няма престилка, няма достъп до оборудването. Ти си решаваш. — Крис се обърна и се отдалечи.
Някаква жена се спусна към него с наръч листа. Носеше лабораторна престилка с бродирано име КОНЪЛИ, над което с червен маркер бе написано „Бийкър“.*
* Лабораторна стъкленица, мензура (англ.) — Б. пр.
— Благодаря, Бийкър. — Крис прегледа книжата. — Добре. Никой не е отказал.
— Какво е това? — полюбопитствах.
— Формуляри за неразпространение на информация. Крис каза, че вие не сте длъжни да ги попълвате. — Бийкър погледна към Матю и кимна за поздрав. — За нас е чест да ни гостувате, професор Клермон. Аз съм Джой Конъли, пръв помощник на Крис. В момента нямаме мениджър на лабораторията и затова изпълнявам задълженията му, докато Крис открие или Майка Тереза, или Мусолини. Бихте ли прекарали картата през четеца, за да регистрираме кога сте пристигнали? И ще трябва да го направите отново на излизане. Тук всичко се протоколира. — Тя посочи устройството до вратата.
— Благодаря, доктор Конъли. — Матю послушно прекара картата през четеца, но все още не беше облякъл престилката.
— Професор Бишъп също ще трябва да се регистрира. Такива са правилата. И ме наричайте Бийкър, моля. Всички ме наричат така.
— Защо? — попита Матю, докато ровех в чантата си за картата. Както обикновено, намерих я на дъното.
— Крис смята прякорите за по-лесни за помнене — обясни Бийкър.
— В първия си курс имаше седемнайсет момичета на име Ейми и дванайсет момчета на име Джаред — добавих аз. — Едва ли ще се оправи някога.
— За щастие, моята памет е отлична, доктор Конъли. Както и работата ви върху каталитичната РНК, между другото. — Матю се усмихна. Доктор Конъли изглеждаше поласкана.
— Бийкър! — гръмко извика Крис.
— Идвам! — сепна се тя. — Определено се надявам по-скоро да намери Майка Тереза — прошушна ми. — Нямаме нужда от втори Мусолини.
— Майка Тереза умря — отвърнах шепнешком, докато прокарвах картата през четеца.
— Знам. Когато Крис писа длъжностната характеристика за новия мениджър, изискванията включваха „Майка Тереза или Мусолини“. Редактирахме я, естествено. Иначе от „Човешки ресурси“ нямаше да я приемат.
— А как наричаше предишния мениджър? — Почти се страхувах да задам този въпрос.
— Калигула. — Бийкър въздъхна. — Тя определено ни липсва.
Матю ни изчака да влезем и пусна вратата. Бийкър като че ли не се смути от любезния жест. Вратата се затвори плавно зад нас.
Вътре ни чакаше пъстро ято в бели престилки от всички възрасти — старши изследователи като Бийкър, неколцина изтощени на вид постдокторанти и куп докторанти. Повечето седяха на високи столове до лабораторните маси, неколцина се бяха облегнали на умивалници и шкафове. Над един от умивалниците имаше написан на ръка надпис, който доста зловещо обявяваше, че е ЗАПАЗЕН ЗА ХАЗМАТ.* Тина, вечно изтормозената секретарка на Крис, се опитваше да измъкне формулярите изпод кутията безалкохолно, без да помръдне лаптопа на шефа си, който тъкмо зареждаше. Щом влязохме, разговорите секнаха.