Дневната война

С това Иневера признаваше, че е лъгала дамаджи’тингата, но откри, че няма сили за страх сега.

Кенева изсумтя.

— Вероятно това щях да сторя. И може би щеше още да е жив днес. — Иневера вдигна изпълнен с болка поглед, а жената сви рамене. — Или пък не. Заровете може да ни позволяват да гадаем бъдещето, но за миналото мълчат.

— Миналото е минало — рече Иневера, цитирайки дамаджата, — безпредметно е да го преследваме.

— Затова ли цял ден плачеш?

— Болката ми е могъщ вихър, дамаджи’тинга. Дори палмата трябва да се огъне пред него и да се изправи едва след като отмине.

Кенева надигна булото си дотолкова, че да издуха парата от чая си.

— Шарумите не се огъват.

Иневера попита глуповато:

— А?

— Не се огъват, не скърбят — отвърна Кенева. — Не могат да си позволят този лукс в Лабиринта, където само косъм дели живота от смъртта. Ние се огъваме пред вихъра, ала шарумите прегръщат болката и я пренебрегват. За необучения ефектът може да изглежда същият, ала не е. Така както най-мощният вятър може да прекърши и най-гъвкавото дърво, болката понякога надвива дори шарумите. Когато това се случи, те се хвърлят върху копията си, за да умрат достойно, без коленопреклонение на уста.

— Кашив искаше подобна смърт — каза Иневера. — Той и брат ми бяха любовници.

Кенева отпи от чая си.

— Други шаруми заключват любимите си хора в Подземния град нощем, когато се спускат в Лабиринта. Пуш’тингите обаче стоят рамо до рамо с тях. Заради това се бият по-добре, ала усещат и загубата по-силно. — Погледна Иневера. — Ти обаче му отказа смъртта. Както и на баща си, въпреки че Евджахът го изисква.

— Евджахът ми даде избор — рече Иневера, — а и защо Кашив ще получава свобода от страданието си, а аз — не?

Кенева кимна.

— В Красия започнахме да обезценяваме смъртта. Чест и нежелан посетител се е превърнал в стар приятел, когото посрещаме с отворени обятия. Преди три века сме били милиони, изпълвали сме този велик град и земите околовръст. И тогава сме се били помежду си, но няколко изгубени живота заради присвоени кладенци не са били нищо, когато сме били колкото песъчинките в пустинята. Сега сме по-малко от дъждовните капки и всеки живот е от значение.

— Алагаите… — започна Иневера.

Кенева махна пренебрежително с ръка.

— Алагаите може и да отнемат много животи, но ги подхранва собствената ни глупост.

— Алагай’шарак.

— Хилядите години племенни вражди не се забравят по залез-слънце, независимо какво говорят андрахът и Шарум Ка. Те са подкупни, поставят каджите преди всичко и правят каквото могат, за да се отърват от съперниците си. Шарум Ка е стар и остава в палата си нощем, оставя хората в Лабиринта без истински водач, но продължаваме да храним онази месомелачка и губим воини по-бързо, отколкото се раждат. Дама’тингите правят всичко възможно утробите из Красия да са пълни, ала броят им не може да се сравнява с мъжете, решени да сложат край на живота си. На всички нас.