Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
— Няма какво да кажа по въпроса. – Ръцете му отново започнаха да блуждаят. – Смешна работа. Продължавам да идвам тук всяка вечер, за да се размотавам. Предполагам, че се опитвам да стигна до втора бляскава идея. Но знам, че е безполезно. Мълнията никога не удря два пъти на едно и също място.
— Господин Хайтауър – попита Пендъргаст, – мога ли да попитам къде бяха вечерта на четиринайсети декември? В десет, за да бъда по-точен.
— Предполагам тук. Никога никъде не ходя. Какво е толкова специално на тази вечер?
— Това е вечерта, когато е била убита Грейс Озмиян.
Хайтауър рязко се завъртя към тях. Лонгстрийт се изненада от
изражението, изписано на лицето му. Неспокойният и тревожен поглед беше изчезнал, заменен от призрачна усмивка. Лицето му беше маска на отмъстителен триумф.
— О, да, този четиринайсети декември! – каза той. – Колко лошо от моя страна да забравя толкова важна вечер? Направо срамно!
— А следващата вечер къде бяхте? – попита Лонгстрийт. – Когато трупът й е бил обезглавен?
Докато задаваше въпроса, забеляза, че на прага на гаражната врата се появи сянка. Обърна се и видя висок мъж с кожено яке, застанал в снега. Каменното му изражение, бързият и безстрастен начин, по който възприе ситуацията, подсказаха на Лонгстрийт, че човекът е от правоохранителните органи.
— Боб – каза мъжът и кимна на Хайтауър.
— Бил, – Хайтауър посочи гостите си. – Големи клечки от ФБР. Дошли са да задават въпроси за нощта, когато дъщерята на Озмиян изгуби главата си.
Мъжът не отговори, а по безизразното му лице не можеше да се прочете нищо.
— Това е Уилям Синерджи – обясни Хайтауър на Лонгстрийт и Пендъргаст. – От Шейсет и трети полицейски участък на Нюйоркското полицейско управление и мой съсед.
Лонгстрийт кимна.
— Израснал съм в семейство на полицаи – продължи Хайтауър. – А това е квартал на полицаи. Ние, членовете на синьото братство, сме склонни да гнездим заедно.
Настъпи кратко мълчание.
— Сега, като се замисля – каза Хайтауър с фалшивата усмивка на лице,
— Бил и аз бяхме излезли да пийнем вечерта, когато детето на Озмиян е било убито. Нали така, Бил?
— Точно така – отговори мъжът.
— Бяхме в ,,О’Хърлихи“, като завиеш зад ъгъла на Авеню Ар. Това е бар за ченгета. Спомням си, че много от момчетата бяха там. Нали така?
Бил кимна.
— И всички ще си спомнят, че ги почерпих по питие някъде около десет вечерта.
— Със сигурност.
— Ето, чухте го. – Хайтауър се плъзна от работната табуретка, а лицето му отново се беше превърнало в безизразна маска. – А сега, господа, ако това е всичко – продължи той, – Бил и аз ще гледаме футболен мач по телевизията.
Седяха в служебния седан на Лонгстрийт, чийто двигател работеше на празни обороти, до бордюра на Геритсън Авеню и наблюдаваха малката редова къща.
— И така – започна Лонгстрийт, – какво мислиш за начина, по който този тип запрати паянтовото си алиби в лицата ни?
— Независимо дали алибито е истинско или не, нямаме кой знае каква възможност да го разпердушиним.
— А твоят приятел Д’Агоста? Може би ще успее да пробие синята стена.
— Знаеш, че никога не бих го помолил да направи това. А има и друго съображение.
Лонгстрийт го погледна.
— Макар Хайтауър да има мотив, това не обяснява убийствата, които последваха.
— Да, вече ми хрумна това – кимна Лонгстрийт. Той продължаваше да гледа къщата и къдрицата пушек, който се издигаше от комина й. –
Може да му е харесало да убива. И друг път съм виждал ченгета да подивяват и да взимат правосъдието в ръцете си, когато съдилищата не го правят вместо тях. Едно е сигурно – заслужава си да продължим по тази следа.
— Трябва да внимаваме, докато го правим – каза Пендъргаст. – Засега ще запазим следата в тайна пред полицията и ФБР. Човек никога не знае кой може да се раздрънка.
— Прав си. Ще работим индивидуално по нея. Ще я парцелираме и ще редуцираме комуникациите си. Ще поддържаме връзка само по телефона или с шифровани имейли. – Вторачен в къщата, Лонгстрийт потъна за малко в мълчание. Щорите на големия френски прозорец, където предположи, че е всекидневната, бяха плътно спуснати. – С какъв поглед ни изгледа – каза той, – когато ни разказа алибито си. Беше почти като предизвикателство.
Когато чу това, Пендъргаст потрепери почти конвулсивно.
— Предизвикателство – повтори той. – Ама разбира се.
Лонгстрийт се смръщи.
— За какво говориш?
Ала Пендъргаст не каза нищо повече и след малко Лонгстрийт включи на скорост и подкара колата.