Златото на краля

В този миг се случи нещо необикновено, което прекъсна размишленията ми. Граф-херцогът Оливарес приключи с краткото шушукане, а очите на монарха, обикновено равнодушни, сега добиха любопитно изражение и се взряха настойчиво в капитана, докато последният сведе леко глава. И тогава, повдигайки с отмерен жест ръка към височайшата си гръд, четвъртият Фелипе откачи златната верига, която носеше, и я подаде на граф-херцога. Фаворитът я претегли в ръката си, усмихвайки се замислено, после, за всеобща изненада, тръгна към нас.

— Негово величество би искал да притежавате това — рече той.

Беше произнесъл думите със своя обичаен суров и надменен тон, стрелвайки ни с черните и твърди остриета на очите си, но усмивката не се бе скрила напълно под страховитите мустаци.

— Злато от Индиите — добави любимецът на краля с подчертана ирония.

Алатристе беше пребледнял. Стоеше неподвижен като каменна статуя и гледаше граф-херцога, все едно думите му не достигаха до него. Оливарес стоеше все така, протегнал към него ръка с веригата в нея.

— Няма да ме карате да стоя така цяла вечер, нали? — каза нетърпеливо той.

Капитанът като че ли най-сетне се пробуди. И най-после, възвърнал спокойствието и мимиката си, той пое скъпоценността, промълви няколко объркани думи за благодарност и отново погледна към краля. Монархът го наблюдаваше с все същото любопитство, докато Оливарес се връщаше и заставаше до него. Гуадалмедина се усмихваше сред учудените велможи, а свитата се накани да продължи пътя си. Тогава капитан Алатристе сведе почтително глава, кралят отново кимна едва забележимо и всички потеглиха наново.