Драконът на Негово Величество [bg]

— На сутринта ще ловуваме, затова няма нужда да се насилваш с храната.

— Благодаря. Наистина не се чувствам особено гладен. — Империалът подпря глава на земята. Мълчеше, докато го почистваха и докато хората от екипажа не ги оставиха сами. Очите на дракона се бяха превърнали в цепки и за миг Уил се зачуди дали не беше заспал. Тогава той ги поотвори и попита тихо:

— Лорънс, винаги ли е така след битка?

Лорънс нямаше нужда да го пита какво точно има предвид. Умората и тъгата на Темерер прекрасно си личаха. Искаше му се да го окуражи, ала бе толкова трудно да му отговори. Самият той се чувстваше напрегнат и ядосан — познати усещания, ала натрапчивостта им бе странна. Беше минал през множество сражения, не по-малко смъртоносни, но тук имаше съществена разлика — когато врагът се целеше, заплашваше не кораба му, а неговия дракон, който се бе превърнал в най-скъпото му създание на целия свят. Не можеше да мисли с хладен ум и за щетите по Лили, Максимус или който да е член на формацията им. Макар и да не бяха неговият Темерер, те му бяха пълноправни бойни другари. Изобщо не бе същото, а и внезапната атака го завари съвсем неподготвен психически.

— Често най-тежко става по-късно, когато откриеш, че приятел е бил ранен или убит — каза накрая. — Особено ми е трудно да се примиря с днешната битка. Нямаше нищо за завоюване от наша страна и не ние бяхме нападателите.

— Да, прав си. — Яката на Темерер клюмна на врата му. — Щеше да е по-добре, ако можех да повярвам, че се бихме толкова усилено и че Лили беше ранена в името на някаква цел. Но те дойдоха само за да ни наранят, така че дори не защитихме никого.

— Това въобще не е вярно. Ти защити Лили — изтъкна Лорънс. — И помисли — французите ни атакуваха с голямо майсторство и хитрост, изненадаха ни, бяха ни равни по численост, само че по-опитни, ала ние ги победихме и отблъснахме. Това е причина да се гордееш, нали?

— Предполагам, че е така. — Раменете на Темерер се отпуснаха. — Само Лили да е добре…

— Да се надяваме. Бъди сигурен, че всичко, което може да се направи за нея, ще бъде направено. — Лорънс го погали по носа. — Хайде, сигурно си уморен. Не можеш ли да заспиш? Искаш ли да ти почета?

— Не мисля, че мога да заспя. Но бих желал да ми почетеш, а аз ще си лежа и ще почивам. — Той се прозина веднага щом каза това и вече спеше, преди Уил да си извади книгата. Най-сетне бе захладняло и топлите, равномерни издихания от ноздрите му излизаха на клъбца пара сред щипещия въздух.

Лорънс го остави да спи и забърза към главната сграда. Пътят през драконовите терени бе осветен с висящи фенери, а и той виждаше прозорците пред себе си. Източният вятър довяваше солен въздух от пристанището, който се смесваше с металическия мирис на топли дракони, вече бе свикнал дотолкова с него, че едва го усещаше. Имаше уютна стая на втория етаж, с гледка към задните градини, а багажът му вече беше разопакован. Огледа печално омачканите дрехи. Слугите от Лох Лаган явно обръщаха не повече внимание на опаковането от летците.