Пръстенът на Борджиите [bg]

В малката стаичка под вече празния амфитеатър в Мечата градина беше тихо. Шумът от клането и ревът ги нямаше, но нищо не можеше да маскира вонята. В продължение на години смрадта на страх и смърт се бяха просмукали в тези стени. Тя щеше да остане вечно, помислих си аз. Или поне до събарянето на сградата.

Нямах представа за времето и не притежавах добър усет за отминаващите часове. Лежах на нара, вторачен в скосения бял таван. Малкият прозорец близо до вратата постепенно започна да добива форма в мрака и черното небе отстъпи на сумрака преди зазоряване. Трябва да съм задрямал, защото следващото, което осъзнах, беше кукуригането на петел. Станах и с търкане прогоних съня от очите си.

Чу се леко почукване и Ан влезе с леген гореща вода и парче ленен плат.

— Това се превърна в навик — казах аз, докато я наблюдавах как оставя легена на малката масичка до нара и сгъва кърпата в края на постелката ми.

— Отче, за мен е удоволствие — отговори сериозно тя.

Обърна се да си върви, но се поколеба.

— Ан, какво има? Остани и ми разкажи.

Тя се отпусна на крайчеца на нара с ръце в скута.

— Трябва да знаеш, че не е нужно да продължаваш със своята мисия — започна тя. — Никой няма да си помисли нещо лошо за теб…

— Може и така да е — прекъснах я, усмихвайки се, — но аз ще мисля лошо за себе си и знам, че Господ ще се разочарова от мен.

— Но…

— Няма но, Ан. Не се страхувам. Зная, че върша Божието дело. Зная, че ако умра, такава ще е била волята Божия. Това е Неговият план за мен.