Убийството на прислужницата [bg]

– О, не, не – Елинор Макси вдигна ръце в жест на протест. – Тя наистина не беше такава. Ние не я познавахме истински.

Проктър не ѝ обърна никакво внимание и неочаквано се усмихна на Дебора, сякаш виждаше съюзник в нейно лице.

– Това е точно така. Вие знаете каква беше тя. Само ме разиграваше. Беше го намислила. Вечерта трябваше да ѝ занеса трийсетте лири. Накара ме да вървя след нея до къщата и горе до стаята ѝ. Най-лошото беше това дебнене и озъртане на влизане и на излизане. Точно тогава се срещнахме на стълбите. Тя ми показа задната врата и каза, че ще я отвори в полунощ, за да вляза. Трябваше да чакам в сянката на дърветата в края на ливадата, докато тя не запали и не угаси бързо лампата в стаята си. Това щеше да ни е сигналът.

Филикс се разсмя.

– Горката Сали! Готова е на всичко само да я забележат! Трябва да има драма, дори ако това може да я убие.

– И накрая я уби – каза Далглийш. – Ако не си беше играла с хората, Сали щеше да бъде жива днес.

– Тя беше в странно настроение онзи ден – спомни си Дебора. – Беше я обзела някаква лудост. Нямам предвид само това, че прекопира роклята ми и се престори, че е приела предложението на Стивън. Какви ли не пакости правеше още като дете. Предполагам, че за нея това е било преживяване на щастие.

– Легнала си е щастлива – каза Стивън.

Изведнъж всички те притихнаха, отдадени на спомени. Някъде удари часовник, мелодично и ясно, но друг звук не последва, освен острото шумолене на хартия, когато Далглийш обръщаше някоя страница. Пред вратата на стаята, в прохладата и тишината се виеше стълбището, по което отивайки нагоре, беше минала Сали с последното си топло какао преди лягане. Умълчани, те почти чуваха звук от леки стъпки, допир от дреха по стълбата, ехото на смеха ѝ. В мрака навън краят на ливадата се губеше, а светлината от настолната лампа хвърляше отражения в стъклата на прозореца, които изглеждаха като редица от китайски фенери, запалени в ухаещата нощ. Почти им се привидя как преминава една бяла рокля и се развява кичур коса. Някъде над тях беше детската стая, празна сега, бяла и стерилизирана като морга. Можеше ли някой от тях да застане пред това стълбище? Или да отвори вратата на детската стая, без да се страхува, че леглото може би не е празно? Дебора потръпна и от името на всички каза:

– Моля, моля ви кажете ни какво се случи!

Далглийш вдигна очи и я погледна. После продължи с дълбок, равен глас.