Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
— Изглежда малко по-весел — отбеляза тя. Прозвуча така, сякаш опитваше да убеди сама себе си.
— И аз мисля така.
— Почувствах… — Погледът й проблесна за миг. — … такова удовлетворение, че мога да зърна за миг нещо от предишния Уил. Наясно съм, че всички тези подобрения се дължат на теб.
— Не всички.
— Не мога да стигна до него. Изобщо не мога да стигна до него.
Тя остави чашката и чинийката в скута си.
— Много е самостоятелен. Откакто стана зрял мъж, не мога да се отърва от чувството, че ме обвинява в нещо. Не мога да разбера в какво. — Тя опита да се засмее, но това изобщо не беше смях, после ме погледна за миг и отмести очи.
Престорих се, че отпивам от кафето си, макар в чашата ми вече да нямаше нищо.
— Добре ли се разбираш с майка си, Луиза?
— Да — кимнах, после додадох: — Сестра ми е тази, която ме побърква.
Госпожа Трейнър се загледа през прозореца към любимата си градина, в която цветята вече цъфтяха в красива мозайка от розово, бледолилаво и синьо.
— Имаме точно два месеца и половина — каза, без да извръща глава.
Оставих чашката си на масата. Направих го внимателно, за да не изтрака.
— Правя каквото мога, госпожо Трейнър.
— Знам, Луиза. — Тя кимна.
Очевидно вече можех да си ходя.
Лио Макинърни почина на 22 май в анонимна стая в швейцарски апартамент, облечен в любимата си футболна фланелка, с родителите си край леглото. По-малкият му брат бе отказал да отиде, но публикува изявление, в което пишеше, че никой не е бил по-обичан или по-подкрепян от брат му. Лио изпил млечнобелия разтвор от смъртоносен барбитурат в 3:47 следобед и родителите му казаха, че след няколко минути потънал в нещо като дълбок сън. Обявен бил за мъртъв малко след четири часа същия следобед. Смъртта му била потвърдена от свидетел, който присъствал на всичко, и документирана с видеокамера, за да се изключат всякакви съмнения за престъпление.
„Изглеждаше в покой — цитираха майка му. — Това е единственото, което ми помага да го понеса.“
Тя и бащата на Лио бяха разпитани три пъти от полицията и имаше вероятност да ги съдят. В къщата им пристигаха писма, пълни с негодувание. Майка му изглеждаше поне двайсет години по-стара. И все пак в изражението й имаше още нещо; нещо, което — наред с мъката и гнева, с безкрайното изтощение говореше за дълбоко облекчение.
„Най-после приличаше на истинския Лио.“
Петнадесета глава
— Хайде, Кларк, кажи ми. Какви вълнуващи неща си планирала за тази вечер?
Бяхме в градината. Нейтън беше зает с физиотерапевтичните процедури на Уил — повдигаше внимателно коленете му към гърдите, после ги спускаше. Уил лежеше на едно одеяло с лице към слънцето и разперени ръце, сякаш правеше слънчеви бани. Седях на тревата до тях и хапвах от моите сандвичи. Вече рядко излизах на обед.
— Защо ти е да знаеш?
— От любопитство. Интересува ме как си прекарваш времето, когато не си тук.
— Ами… първо ще участвам набързо в състезание по бойни изкуства за напреднали, след това един хеликоптер ще ме откара до Монте Карло на вечеря. После, на път към къщи, може да изпия един коктейл в Кан. Ако погледнеш нагоре в… да речем, два часа през нощта, ще ти помахам на връщане — шегувах се аз. Разтворих сандвича си и проверих какво има вътре. — Най-вероятно ще довърша книгата си.
Уил хвърли поглед към Нейтън.
— Десетачка — каза той и се ухили.
Нейтън бръкна в джоба си.
— Всеки път — промърмори.
Изгледах ги въпросително.
— Всеки път какво? — попитах, докато Нейтън слагаше парите в ръката на Уил.
— Каза, че ще четеш книга. А аз — че ще гледаш телевизия. Винаги печели.
Сандвичът замръзна пред устните ми.
— Винаги? Обзалагали сте се колко скучно живея?
— Не бих използвал тази дума — възрази Уил. Леко виновният израз в очите му обаче говореше друго.
Седнах изправено.
— Така значи. Двамата залагате истински пари, че в петък вечер си седя вкъщи и само чета или гледам телевизия?
— Не — поправи ме Уил. — Залагам също, че ще се видиш с Бегача на пистата.
Нейтън пусна крака на Уил. Повдигна ръката му и започна да я масажира от китката нагоре.
— Ами ако ви кажа, че съм правила нещо съвсем различно?