Денят не си личи по заранта

Гората е останала под билото, тъй че нищо не пречи на гледката. Една може би приятна, но и доста монотонна гледка — осветени от юлското слънце гористи хълмове, чак до мъглявия синкав хоризонт. Ако трябва на всяка цена да търсим интересното, то не е в чернозеленото еднообразие на тия хълмове, а долу, в низината.

Застанал тук на билото, мога да наблюдавам като от птичи полет владенията на Томас. Доста обширни владения, очертани отпред и отстрани с правите линии на циментовата ограда и опиращи отзад в гората. Три големи хангара, покрити с ръждясала нагъната ламарина и доста отдалечени един от друг, плюс ниска едноетажна постройка, изпълняваща вероятно ролята на канцелария — такива са архитектурните забележителности на запретената зона. Колкото до видимата част от населението, засега тя е сведена до войника с бяла каска, който караули, а може би и дреме в оскъдната сянка на будката до входа на зоната.

Малко по-късно броят на населението внезапно се удвоява. До будката спира тъмносив опел. Между човека от опела и поста се завързва разговор, сетне колата се насочва към едноетажната постройка. Мъжът който излиза от опела, би трябвало да е Томас, ако съдим по някои признаци и най-вече по ръста.

След още пет минути в гледката настъпва ново изменение. Пред караулната будка се е появил калнозелен покрит камион, който забавя движението си, за да продължи към канцеларията едва след като часовият му е махнал с ръка — „минавай“.

Трябва да е вече единайсет, защото чувам зад гърба си шум на мотор. Иззад завоя се показва нов сребърен буик, който се насочва към мерцедеса ми и спира до него. От буика излиза Райън, кима едва-едва за поздрав и също отправя поглед към низината.

— Това, предполагам, е вашият човек — забелязва той, когато от будката на камиона се показва Ерлих.

Показва се, обаче не слиза, понеже Томас вече идва към него откъм канцеларията. Нисичкият доста пъргаво скача на стъпалото и камионът се насочва към един от хангарите, разположен до самата гора.

— Не е ли това вашият човек? — повтаря Райън.

„Нима не го познавате?“ — готвя се да отвърна, но вместо туй само кимам утвърдително.

— В такъв случай виждате, че отиват да товарят.

— Предполагам.

— Няма какво да предполагате. Щом ви казвам, така е. Дал съм точни нареждания на Томас.

И понеже продължавам да съзерцавам пейзажа от горна гледна точка, шефът произнася с нотка на раздразнение:

— Нека не губим време. Те си вършат работата, да свършим и ние своята.

Поглеждам го, колкото да установя, че тук, на открито, фигурата му изглежда още по-нелепа, отколкото в кантората. В кантората все пак съществува бюро, прикриващо донейде това масивно, едро и зле пропорционално туловище, увенчано от малката глава, полюшваща се върху дълъг врат.