Пръстенов свят II [The Ringworld Engineers - bg]

— Нещо друго поправиха ли досега?

— Учителят Уилп е убеден, че са започнали да отпушват и тръбите. Забелязахме мъгла над някои пръскащи планини. Страхотно постижение, не си ли съгласен?

Луис поумува.

— О, да, голяма работа са свършили. Особено пък ако са успели да пуснат отново драгите по морското дъно… Хм, необходимо е обаче и да загряват тръбите. Те минават под света. Мисля, че иначе тинята би замръзнала мигновено.

— Флуп — промърмори хлапакът.

— Моля?

— Така наричаме кафявата мътилка, която излиза от тръбите.

— Аха.

— А ти откъде се взе?

Луис му се ухили добродушно.

— От звездите. Дойдох с онова.

Протегна ръка над рамото му и показа „Гореща игла на дознанието“. Очите на момчето се разшириха от изумление.

Не беше свикнал да борави със системата и малко непохватно започна да оглежда пътя, който совалката бе изминала след излитането от страничната стена. Над доскорошните владения на слънчогледите тегнеше облак с размерите на континент. По-наляво имаше обширно зеленикаво блато, после река, прорязала си ново корито, превръщайки старото в гърчещ се улей насред жълтокафява пустиня. Посочи на момчето опустелия град, където се натъкна на вампирите, и то кимна.

Хлапакът явно копнееше да му повярва. „Хора от звездите, елате и помогнете!“ Все пак личеше, че се бои да не изглежда прекалено простодушен. Луис му се усмихна и продължи нататък.

Пак зелени земи. Не беше трудно да проследи пътя, прокаран от Народа на машините. Стигна до завоя на реката. Увеличи изображението и пред тях се появи въздушният град.

— Ето ни и нас.

— Това съм го виждал. Я ми разкажи повечко за вампирите.

Луис се поколеба, но си напомни, че младият му събеседник е от расата, превърнала ришатрата в изкуство и занаят.

— Умеят да те склонят и против волята ти за ришатра с тях. После обаче забиват зъби в гърлото ти. — Чукна с показалец белега на шията си. — Кхмий уби вампирката, която ме… ъ-ъ, нападна.

— А защо не успяха да му завъртят главата?

— Той не е като познатите ви същества.

— Ние пък правим благоухание от телесните вещества на вампирите — подхвърли небрежно момчето.

— Какво?!

Дали преводачът не се скапваше? Младокът се ухили твърде многозначително.

— Някой ден ще разбереш. Сега трябва да си тръгвам. Ще наминеш ли пак в залата? — Луис кимна. — Как се казваш? Моето име е Кауаресксенджаджок.

— Аз съм Луийву.

Момчето слезе по стълбата, а Луис остана да се мръщи пред екрана.

Благоухание ли? Вампирският аромат в Сградата Пант… Спомни си как преди двадесет и три години Харлоприлалар се напъха в леглото му, за да го подчини на волята си. Сама му го каза. И тя ли го бе съблазнила с неустоимия мирис на вампирите? Но защо, тандж и пак тандж, трябваше да мисли за това точно сега!

— Викам Най-задния. Викам Най-задния.

Нито звук от преводача.

Екранът не позволяваше завъртане на картината. Винаги демонстрираше какво става навън от засенчващите плоскости. Дразнещо ограничение, но и то подсказваше нещо — вероятно изображението се препредаваше откъм самите плоскости.